Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Колата зави по нов, още по-пуст път. Тук дърветата отстъпваха място на голи полета, очакващи да дойдат булдозерите. След година щяха да ги покрият човешки жилища — предградията продължаваха да се разрастват. Но в момента земята изглеждаше разголена, опустошена. И някак зловеща, може би заради онова, което я чакаше. Също като Фейт Локхарт.

Нюман се озърна. Макар че не искаше да си го признае, в близост до Фейт Локхарт се чувстваше напрегнат, сякаш седеше край заредена бомба, без да знае кога ще избухне. Той се размърда на седалката. Кожата на рамото му беше леко възпалена от ремъка на кобура. Повечето колеги имаха на това място мазол, но неговата кожа само почервеняваше и се белеше. Колкото и да е странно, той беше доволен от леката болка; тя неизменно го предупреждаваше, че ако престане да бъде нащрек, дребното неудобство може да стане гибелно. Тази вечер обаче той носеше предпазна жилетка и кобурът не дразнеше кожата му; болката бе поотслабнала, а заедно с нея и чувството за предпазливост.

Фейт усещаше как кръвта пулсира в ушите й, а всички сетива се изострят, сякаш лежеше в постелята посред нощ и чуваше непознат, тревожен звук. Когато си дете и се случи нещо подобно, изтичваш към леглото на родителите, за да потърсиш утеха в прегръдката на силни и нежни ръце. Но родителите й отдавна лежаха в гроба, а тя беше на трийсет и шест. От кого можеше да потърси помощ Фейт Локхарт?

— Занапред отново ще имаш работа с агент Рейнолдс — каза Нюман. — С нея се чувстваш спокойна, нали?

— Не съм сигурна, че думата „спокойствие“ има нещо общо със сегашната ситуация.

— Има, разбира се. Нещо повече, спокойствието е извънредно важно. Рейнолдс си знае работата. Повярвай ми, ако не беше тя, нямаше да стигнем доникъде. Откровено казано, ти не ни разкри почти нищо. Но тя вярва в теб. Оправдаеш ли това доверие, ще имаш много силен съюзник в лицето на Брук Рейнолдс. Тя държи на теб.

Фейт преметна крак върху крак и скръсти ръце. Беше висока метър и шейсет и пет; нямаше кой знае какъв бюст, но краката й бяха дълги и изящно оформени. Винаги можеше да разчита на тях, за да привлече вниманието. Дори и Нюман бе стрелнал на няколко пъти неволно заинтригуван поглед към заоблените мускули на прасците и бедрата И под прозрачните чорапи.

Фейт отметна дългата си кестенява коса и уморено закри очи. Вече имаше няколко бели косъма. Все още не се забелязваха, но това бе само въпрос на време. Сегашното напрежение несъмнено щеше да ускори процеса на стареене. А Фейт знаеше, че дължи кариерата си не само на упорития труд, острия ум и куража, но и на външния си вид. Нелепо бе да се смята, че външността прави човека. И все пак тя имаше голямо значение, особено когато работиш предимно с мъже.

Фейт разбираше, че широките усмивки, с които я посрещаха в сенаторските кабинети, се дължат не толкова на сивите й клетки, колкото на късите поли. Понякога с това се изчерпваше цялата й задача. Тя говореше за умиращи от глад деца, за семейства, живеещи в клоаките на далечни страни, а тези мъже я зяпаха в краката. Божичко, хормоните бяха най-голямата слабост на мъжете и най-могъщото оръжие за една жена. Така поне малко се изравняваха правилата в играта, предвидена изключително за мъже.

— Много ми е приятно, че така държите на мен — каза Фейт. — Но не прекалявате ли? Грабнахте ме от улицата и посред нощ ме водите някъде из пущинака.

— Изключено е да те водим във Вашингтонското бюро. Ти си главна свидетелка в едно много важно разследване. Тук мястото е безопасно.

— По-скоро ми се вижда идеално за засада. Откъде знаеш, че не ни следят?

— Следяха ни, разбира се. Наши хора. Повярвай ми, ако имаше някой, те щяха да го забележат. Следваха ни, докато излязохме от магистралата. Сега зад нас няма жива душа.

— Значи вашите хора са безпогрешни. Ех, да имах и аз такива. Откъде ги намирате?

— Слушай, знаем си работата, разбра ли? Отпусни се.

Но докато изричаше тези думи, той извърна очи към огледалото. После погледна клетъчния телефон на седалката и Фейт се досети за мислите му.

— Май изведнъж ти се прииска да дойде подкрепление, а?

Нюман я стрелна с поглед, но премълча.

— Добре, дай да се разберем за условията — каза тя. — Какво ще получа всъщност от цялата работа? Досега не сме говорили за това.

Тъй като Нюман продължаваше да мълчи, Фейт го погледна в профил, опитвайки се да прецени упорството му. Пресегна се и го докосна по ръката.

— С постъпката си поех голям риск.