Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Малкият Дани Бюканън поливаше моравата, чистеше басейна, метеше и боядисваше тенискорта, береше цветя или зеленчуци и си играеше с господарските деца, пред които благоговееше. Когато поотрасна, Бюканън се криеше заедно с разглезените богаташчета в най-потайните кътчета на градините, където пиеха, пушеха и опознаваха азбуката на секса. На два пъти дори бе плакал искрено, носейки ковчезите на богати младежи, погубили живота си чрез смъртоносната комбинация от алкохол и спортни автомобили с мощни двигатели. Когато живееш толкова забързано, и краят често идва твърде рано. Днес Бюканън виждаше как собственият му край връхлита стремглаво насреща му.

От онова време насетне Бюканън не успя да си намери място сред хората — били те бедни или богати. С богатите никога нямаше да се изравни, каквато и банкова сметка да имаше. Някога си бе играл с техните наследници, но дойдеше ли обяд, те отиваха в огромната столова, а той източваше към кухнята да се храни с останалите слуги. Малките аристократчета посещаваха Харвард, Йейл или Принстън; той трябваше да работи, за да завърши вечерно колеж, чието име би ги накарало да се изсмеят.

И от собственото си семейство се бе отчуждил. Пращаше на роднините си пари. Те му ги връщаха. Когато отиваше на гости, откриваше, че няма за какво да разговарят. Те не разбираха и не се интересуваха от онова, което вършеше. Ала го караха да усеща, че в работата му няма и капка почтеност; долавяше го по студените им лица, по неохотно отронените думи. Дори адът бе по-приемлив за техните убеждения, отколкото Вашингтон. Той лъжеше за пари, за много пари. По-добре да бе тръгнал по техния път — простичък, трудов, но честен. Издигайки се над тях, той бе паднал под всичко, което олицетворяваха — твърдост, почтеност, искреност.

Пътят, избран през последните десет години, само задълбочи още повече доброволното му изгнание. Имаше малко приятели. Ала за сметка на това милиони непознати по целия свят дължаха всекидневното си съществуване на него. Самият той признаваше, че животът му е безкрайно странен.

А сега, след появата на Торнхил, нозете му пропадаха с още едно стъпало по стълбичката към бездната. Вече не можеше да се довери и на единствената си сродна душа Фейт Локхарт. Тя не знаеше нищо за Торнхил и никога нямаше да узнае; само така Бюканън можеше да я предпази. И с това загуби последната си човешка връзка.

Днес Дани Бюканън оставаше съвсем сам.

Той пристъпи до прозореца на кабинета и погледна навън към величавите паметници, известни по целия свят. Някой би възразил, че красивите фасади си остават само прикритие, че като ръката на илюзионист отклоняват погледа от истински важните дела в този град, извършвани най-често за облага на шепа избраници.

В живота си Бюканън бе научил, че истинската, дългосрочната власт идва преди всичко от неусетното налагане на малцинството над мнозинството, защото повечето хора не са политически същества. За това се изискваше деликатен баланс, малцината трябваше да се наложат внимателно, цивилизовано; и Бюканън знаеше, че най-съвършеният пример за подобна власт в цялата история на света е именно тук.

Той затвори очи, остави мрака да го обгърне и зачака в тялото му да се влее нова енергия за утрешната битка. Предстоеше му дълга нощ, защото целият живот се бе превърнал за него в безкраен тунел към нищото. И все пак всичко щеше да има смисъл, ако успееше да унищожи и Торнхил. Малък проблясък сред мрака, само от това се нуждаеше. Ако надеждите му се сбъднеха.

Колата се носеше по магистралата точно с максималната разрешена скорост. Мъжът седеше зад волана, жената до него. И двамата бяха напрегнати, сякаш всеки очакваше другият да го нападне.

Когато един реактивен самолет със спуснат колесник прелетя над тях на път към летище Дълес, Фейт Локхарт затвори очи и за миг си представи, че е в самолета, но не каца, а потегля на дълго пътуване. Докато отваряше бавно очи, колата напусна магистралата и тревожният блясък на крайпътните лампи остана назад. Скоро от двете страни се извисиха редици дървета зад дълбоките, влажни канавки, обрасли с трева; двата фара прорязваха мрака и освен тях единствената светлина идваше от примигващите звезди във високия небосвод.

— Не разбирам защо тази вечер не дойде агент Рейнолдс — каза тя.

— Просто работата с теб не е единственото й разследване, Фейт — отговори специален агент Кен Нюман. — Но и аз не съм съвсем непознат, нали? Само ще поговорим както друг път. Представи си, че съм Брук Рейнолдс. Нали сме един екип.