Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Тогава Бюканън отново прибягна към познанията си за Вашингтон. Беше напуснал някогашната си фирма, взимайки само една сътрудничка — Фейт Локхарт. През последните десет години негови клиенти бяха най-бедните държави в света. Всъщност Бюканън почти не ги смяташе за геополитически единици; виждаше в тях крехки гроздове от съсипани хора без право на глас, събрани под различни флагове. Бе посветил остатъка от живота си на надеждата да реши неразрешимите проблеми, потискащи бедняците по целия свят.

Той използва огромните си политически умения и връзки във Вашингтон само за да открие, че новата кауза изобщо не може да се сравнява по популярност с предишните му кампании. Когато посещаваше Капитолийския хълм като представител на всемогъщите, политиците го посрещаха с усмивки, а из главите им несъмнено танцуваха мечти за щедри изборни дарения. Сега не му даваха нищо. Някои членове на Конгреса направо се хвалеха, че нямат паспорти и никога не са стъпвали в чужбина. Според тях Съединените щати харчели прекалено много за помощи по света. Нека помислим най-напред за благотворителност у дома, казваха те, и да я оставим за нашите хора, по дяволите!

Ала най-честото възражение бе: „Какво общо има това с избирателите, Дани? Как изхранването на етиопците ще ми помогне за нов мандат в Илинойс?“ И докато припряно го препращаха от канцелария на канцелария, той усещаше съчувствените им погледи — Дани Бюканън, най-великият майстор на политическата интрига, да изпадне в старческо слабоумие. Колко печално. Е, да, благородна кауза и тъй нататък, никой не възразява, но погледнете реално. Африка? Гладуващи бебета в Латинска Америка? И тук си имаме предостатъчно грижи.

— Виж, Дани, щом не става дума за търговия, войски или нефт, за какъв дявол изобщо ми губиш времето? — рече веднъж един високо уважаван сенатор. И в тия думи се събираше цялата външна политика на Съединените щати.

Как може да са толкова слепи? — питаше се Бюканън отново и отново. А дали пък глупакът не бе самият той?

Накрая реши, че му остава само едно. Ходът бе незаконен, но когато стои над пропаст, човек не разсъждава за етика. Използвайки състоянието, натрупано през отминалите години, той се зае да подкупва ключови политически фигури в замяна на тяхната помощ. Всичко потръгна идеално. Помощта за клиентите му нарасна във всички отношения. Макар че личното му богатство се топеше, нещата вървяха добре. Или поне не се влошаваха; за него бе успех дори отстояването на спечелени с толкова мъка позиции. Да, допреди една година нещата вървяха добре.

Сякаш в отговор на тези мисли, едно почукване по вратата го изтръгна от унеса. Сградата беше затворена, входовете се охраняваха, а чистачките отдавна си бяха у дома. Бюканън не стана от бюрото. Просто гледаше как вратата се отваря и на входа се очертава висок човешки силует. Посетителят посегна и включи осветлението.

Бюканън присви очи от блясъка на лампите. Когато ги отвори отново, видя как Робърт Торнхил сваля шлифера, приглажда сакото си и сяда отсреща. Движенията му бяха уверени и спокойни, сякаш бе отскочил до своя клуб за едно питие.

— Как влезе тук? — рязко запита Бюканън. — Сградата би трябвало да е под охрана.

Сам не знаеше как го усеща, но долавяше, че зад вратата дебнат и други гости.

— Прав си, Дани. Под охрана е. За повечето хора.

— Не ми е приятно да идваш тук, Торнхил.

— Проявявам любезността да те наричам на малко име. Бих се радвал, ако ми отговориш със същото. Дреболия, разбира се, но поне не настоявам да ме наричаш мистър Торнхил. Такъв е обичаят между господар и слуга, нали, Дани? Както виждаш, не е чак толкова зле да се работи с мен.

Бюканън разбираше, че това самодоволно поведение има за цел да го раздразни и лиши от способността за трезви разсъждения. Затова се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— На какво дължа удоволствието да те видя, Боб?

— На срещата ти със сенатор Милстед.

— Най-спокойно можех да я уредя в града. Не разбирам защо настояваш да ходя чак до Пенсилвания.

— По този начин ти давам поредния шанс да се срещнеш с онеправданите маси. Както виждаш, и аз имам сърце.

— Нима така наречената ти съвест не трепва поне мъничко при мисълта, че използваш за егоистичните си цели страданията на милиони мъже, жени и деца, за които е истинско чудо да доживеят до изгрева?

— Не ми плащат, за да имам съвест. Плащат ми, за да браня интересите на тази страна. Твоите интереси. Пък и ако съдехме хората само по съвестта, в тоя град не би останала жива душа. Всъщност от все сърце одобрявам усилията ти. Нямам нищо против бедните и онеправданите. Браво, Дани!