Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Маршрутът му за оттегляне минаваше през гората до един тих път, откъдето щеше да стигне с кола до летище Дълес. Сетне го чакаха нови места и нови задачи, може би по-интересни от сегашната. Но обстановката тук си имаше определени достойнства.

Най-трудно бе да убиеш човек в големия град. Да избереш мястото за засада, да дръпнеш спусъка и да избягаш — всичко това ужасно се усложняваше от факта, че накъдето и да погледнеш, само няколко крачки те делят от свидетели и полиция. Виж, сред природата, сред уединения селски пейзаж, където къщите са далеч една от друга и безброй дървета предлагат прикритие — в такава обстановка бе готов всеки ден да убива с безмилостна точност като тигър сред стадо добитък.

Прикрит зад последните дървета, Серов седеше върху стар пън само на трийсет метра от къщата. Макар че гората бе гъста, оттук имаше ясен прицел — в края на краищата куршумът се нуждае само от няколко сантиметра открито пространство. Както му бяха казали, мъжът и жената щяха да се насочат към задната врата. Само че нямаше да стигнат дотам. Където паднеше лазерният лъч, там щеше да удари и куршумът. Серов спокойно можеше да улучи светулка на двойно по-голямо разстояние.

Нещата се подреждаха тъй идеално, че инстинктът му подсказваше да бъде нащрек. И предчувствието излезе вярно. Човекът в къщата не беше полицай. Служителите на реда не се промъкват през храстите, за да влязат тайно в хорските домове. Тъй като не беше уведомен предварително за неговата поява, Серов реши, че човекът не му е съюзник. Но не обичаше да нарушава установения план. Затова реши: ако след изстрелите човекът останеше в къщата, щеше да действа по плана и да избяга през гората. Ако онзи опиташе да се намеси или изскочеше навън след стрелбата… е, какво пък, Серов имаше предостатъчно боеприпаси, за да остави три трупа вместо два.

Даниъл Бюканън седеше в сумрачния си кабинет и пиеше толкова силно черно кафе, че усещаше как пулсът му се ускорява с всяка глътка. Той плъзна ръка през косата си, все още гъста и къдрава, но вече не руса, а бяла след трийсет трудни години във Вашингтон. След поредния тежък ден, пропилян в опити да убеди законодателите, че каузата му заслужава тяхното внимание, той изпитваше непоносима умора и все по-често намираше облекчение единствено в огромните дози кофеин. Другото лекарство — една нощ пълноценен сън — обикновено бе недостъпно за него. Успяваше само да дремне тук-там, да затвори очи в колата на път към следващото заседание или следващия полет, понякога просто изключваше по време на безконечните препирни в Конгреса, а когато намереше време, полягаше у дома за час-два. С това се изчерпваше неговата почивка. Работеше на Капитолийския хълм и бе замесен във всички тайнствени области на висшата политика.

Бюканън бе израснал едър и широкоплещест, с искрящи очи и огромна амбиция. Един негов приятел от детинство влезе в политиката. Бюканън не мечтаеше за държавна служба, но със своя остър ум и вродено красноречие беше идеален политически посредник. Успехът дойде мигновено. Той нямаше друга страст освен кариерата. Не дърпаше ли конците, чувстваше се съвсем излишен.

Седнал в кабинета на един или друг конгресмен, Бюканън чуваше как отеква сигналът за гласуване и обръщаше поглед към задължителния телевизионен монитор. На екрана се появяваше обсъжданият законопроект, гласовете „за“ и „против“, както и времето, с което разполагаха, за да допъплят в залата като мравки и да дадат своя вот. Около пет минути преди крайния срок Бюканън приключваше срещата и с дневния ред в ръка се втурваше по коридора да търси поредния политик. Благодарение на всекидневната официална програма успяваше да определи кой къде се намира — изключително важна информация, когато преследваш десетки подвижни цели, гледащи само как да избягат от разговор с теб.

Днес Бюканън пристигна по подземното отклонение към Капитолия малко преди гласуването и успя да хване един влиятелен сенатор. След разговора бе почти уверен в неговата подкрепа. Сенаторът не спадаше към „неговите“ хора, но Бюканън знаеше, че помощта често идва от най-неочаквани места. Нямаше значение, че клиентите му не са популярни, че не са гласоподаватели, което автоматично свеждаше интереса на политиците до нула. Просто продължаваше да се бори със сляпо упорство. Каузата му бе благородна; следователно за постигането й можеше да прескочи някои правила на поведението.

Кабинетът на Бюканън, или Дани, както предпочиташе да го наричат, беше обзаведен скромно, без обичайния за политиците лукс. Нямаше нито компютри, нито папки, нито по-важни документи. Папките можеха да бъдат откраднати, в компютрите можеше да се проникне. Телефонните разговори се подслушваха непрекъснато. Шпионите дебнеха с какво ли не — от обикновена чаша, притисната към стената, до най-модерни електронни играчки, извличащи сякаш от въздуха потоци информация. Всяка нормална организация разпръсква сведения със същата бързина, както моряците на потъващ кораб скачат през борда. А Бюканън имаше какво да крие.