Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Една снимка обаче прикова цялото внимание на Лий. Рене позираше върху най-великолепния жребец, който някога бе виждал, а моравата наоколо бе тъй зелена и тъй идеално поддържана, че приличаше на изумрудено езеро. Лий внимателно изряза фотографията и я прибра при другите си съкровища. Разбира се, в статията не споменаваха за него — нямаше защо да го правят. Но го раздразни това, че наричаха Рене дъщеря на Ед.

— Доведена дъщеря — изрече на глас Лий, когато прочете тия редове. — Доведена. Това поне не можеш да ми отнемеш, Триш.

Не завиждаше на сегашното богатство на бившата си съпруга, защото то означаваше, че дъщеря му никога не ще изпадне в нужда. И все пак го болеше.

Когато толкова много години имаш нещо, което се е превърнало в част от теб, което обичаш повече от всичко на света, а след това го загубиш… е, Лий просто се мъчеше да не мисли за тази загуба. Макар да изглеждаше едър и груб, позволеше ли си да забележи мъчителната празнота в гърдите си, заплакваше като дете.

Животът понякога е толкова странен. Случва се да преминеш успешно всички прегледи в болницата, а на другия ден си мъртъв.

Лий наведе очи към окаляните си панталони, раздвижи изтръпналия от умора крак и същевременно измъкна един комар от окото си. Къща колкото хотел. Слуги. Фонтани. Расови коне. Частен реактивен самолет… Сигурно беше голяма досада.

Лий притисна фотоапарата до гърдите си. Беше го заредил с високочувствителен филм, а скоростта бе нагласена на 1 600. Чувствителната лента се нуждаеше от по-малко светлина, освен това, когато обективът оставаше отворен за по-кратко време, намаляваше и вероятността снимките да се размажат от случайно трепване на апарата. Той закрепи 600-милиметровия телеобектив и разгъна триногата му.

Надничайки между клоните на едно ниско дръвче, Лий насочи обектива към задната стена на къщата. Към луната прииждаха парцаливи облаци и мракът наоколо се сгъсти. Лий направи няколко снимки и остави фотоапарата настрани.

Проблемът беше, че оттук нямаше как да разбере дали в къщата има хора, или не. Вярно, прозорците бяха тъмни, но можеше да има и вътрешни стаи, невидими от сегашната му позиция. Отгоре на всичко не виждаше предната страна на къщата и дали там не е спряла кола. При другите си идвания бе наблюдавал движението по пътя. Всъщност нямаше кой знае какво за наблюдение. Насам рядко минаваха автомобили, а пешеходци изобщо не се мяркаха. Всички коли, които видя, правеха завой и потегляха обратно — явно бяха сбъркали отклонението. По-точно всички, освен една.

Той вдигна очи към небето. Вятърът бе стихнал. Лий пресметна, че облаците ще закриват луната още няколко минути. Той метна раницата на гръб, напрегна се за миг, сякаш събираше цялата си енергия, после изпълзя от гората.

Промъкваше се безшумно, докато стигна до място, където можеше да приклекне зад туфа избуяли храсти и спокойно да наблюдава пространството пред къщата и зад нея. Постепенно мракът се поразсея и луната отново изплува в небето. Тя сякаш го гледаше и лениво се чудеше какво ли търси тук.

Макар и уединена, къщата беше само на четирийсет минути път с кола от центъра на Вашингтон. Това я правеше много удобна за най-различни цели. Лий беше проучил собственика, който се оказа безупречно чист. С наемателя обаче не му потръгна толкова лесно.

Лий извади устройство, което приличаше на малък касетофон, но всъщност беше електронен шперц. После дръпна ципа на прикрепения към него калъф. Опипа различните накрайници вътре и избра необходимия. С помощта на малък гаечен ключ завинти накрайника върху шперца. Пръстите му се движеха бързо и уверено, макар че облаците пак бяха плъзнали пред луната и отново настана мрак. Беше го вършил толкова пъти, че дори и да затвореше очи, пръстите му щяха да манипулират приспособленията за взлом със завидна точност.

Лий вече бе идвал на светло, за да провери с бинокъла какви са ключалките. И наблюдението го смути. Имаше автоматични ключалки не само на всички външни врати, но също така по прозорците на първия и на втория етаж. Изглеждаха монтирани съвсем наскоро. На една съборетина насред пущинака.

Въпреки хладното време при тази мисъл по челото на Лий изби пот. Той плъзна ръка по кобура на деветмилиметровия си пистолет; докосването го успокои. Извади оръжието, зареди патрон в цевта, запъна ударника и спусна предпазителя.

Отгоре на всичко в къщата бе монтирана и алармена инсталация. Ако имаше капка ум, Лий щеше да прибере престъпните си инструменти, да се върне и да докладва на клиента за неуспеха. Но той се гордееше със занаята си. Щеше да продължи, поне докато нещо не го накараше да се откаже. А при необходимост Лий умееше да бяга много бързо.