Дейвид Балдачи: Да спасиш свидетел

Всички загледаха Торнхил с интерес. Той отпи глътка вода от чашата и бавно разпали лулата си.

— След като години наред подпомагаше операцията на Бюканън, Фейт Локхарт се поддаде на съвестта, здравия разум или безпочвените си страхове. Отиде във ФБР и започна да разказва всичко, което знае. Благодарение на моята предвидливост успяхме да разкрием това. Бюканън обаче не подозира, че партньорката му се е обърнала срещу него. Не знае също така, че възнамеряваме да я убием. Знаем единствено ние. — Торнхил мислено се поздрави за последното изречение. То създаваше чувство за мъдрост и всемогъщество; в края на краищата нали точно това изискваше работата му. — От ФБР обаче могат да заподозрат, че той знае или скоро ще научи за предателството. Следователно за страничния наблюдател никой на този свят няма по-основателни причини да убие Фейт Локхарт, отколкото Дани Бюканън.

— Какво ни доказваш с всичко това? — настоя да разбере любопитният му колега.

— Доказвам нещо съвсем просто — отвърна отсечено Торнхил. — Вместо да позволим на Бюканън да изчезне, ще уведомим ФБР, че той и неговите клиенти са убили агента и Локхарт, след като са узнали за двойната й игра.

— Но заловят ли Бюканън, той ще им разкаже всичко — бързо възрази човекът отсреща.

Торнхил го изгледа като разочарован учител. През последната година бяха получили от Бюканън каквото им трябваше; повече не се нуждаеха от него.

Мъжете наоколо бавно осъзнаха истината.

— Затова ще предадем Бюканън на ФБР посмъртно обади се един от тях. — Трима мъртви. Пардон, трима убити.

Торнхил се озърна мълчаливо, преценявайки как реагират на плана му. Знаеше, че въпреки възраженията им срещу убийството на агент от ФБР три смъртни случая не плашат тези хора. Те бяха от старата школа и отлично разбираха, че подобни жертви са нужни от време на време. Естествено, понякога професията им налагаше да отнемат човешки живот, ала в същото време техните операции предотвратяваха открити сражения. Убиваш трима, за да спасиш три милиона — кой би възразил срещу това? Дори ако жертвите са почти невинни. Всеки войник, загинал в битка, е не по-малко невинен. Торнхил вярваше, че ЦРУ доказва своята сила именно с тайните операции, често наричани в разузнавателните среди „трето решение“ между дипломацията и военните действия, макар че същите операции лежаха и в дъното на най-пагубните провали. Е, без риск няма победа. Можеха да издълбаят тези думи на надгробния му камък.

Торнхил не предложи да гласуват; беше излишно.

— Благодаря, господа — каза той. — Ще се погрижа за всичко.

И обяви срещата за приключена.

Малката къщичка с дъсчен покрив стоеше уединено в края на къс чакълест път, по чиито землени насипи се преплитаха глухарчета, киселец и пача трева. Паянтовата постройка се издигаше сред няколко декара разчистен терен, но от три страни я обграждаше гъста гора, където всяко дърво се стремеше към слънчевите лъчи за сметка на съседите. Заради мочурищата и други строителни проблеми осемдесетгодишната сграда си оставаше единствена в околностите. Най-близкото селище се намираше на около пет километра път с кола и два пъти по-близо, ако човек имаше куража да тръгне направо през гъсталака.

През последните двайсетина години уединената постройка служеше предимно за импровизирани хлапашки увеселения и понякога за подслон на скитници, дирещи относителния уют на четирите стени и доста прогнилия покрив. Отчаян, сегашният собственик, който я бе получил по наследство, най-сетне се реши да даде къщата под наем. По някакво чудо намери и наивен клиент, готов да плати предварително в брой за цяла година.

Тази вечер засилващият се вятър ту привеждаше, ту отново изправяше високите треви в предния двор. Няколкото стари дъба зад къщата също се люшкаха, сякаш заразени от техния пример. Невероятно, но никакъв друг звук не нарушаваше воя на вятъра.

Освен един.

Точно зад къщата, на неколкостотин метра навътре в гората, човешки нозе прецапаха през плитък поток. Калните панталони и мокрите ботуши на мъжа свидетелстваха, че въпреки помощта на почти пълната луна не му е било лесно да преодолее мочурливите дебри. Той спря да изстърже калта от подметките си в един паднал дънер.

След тежкия преход Лий Адамс се обливаше в пот и същевременно тръпнеше от хлад. Беше висок метър и осемдесет и пет, изключително силен за своите четирийсет и една години. Мускулите по гърба и ръцете му издаваха, че редовно се занимава с гимнастически упражнения. В неговата професия бе важно да поддържа добра форма. Макар че често му се налагаше дни наред да седи неподвижно в колата или да преравя безкрайни архиви из библиотеки и съдилища, понякога трябваше и да се катери по дървета, да поваля грамадни мъжаги или, както сега, да броди посред нощ през дерета и гъсталаци. Допълнителното физическо натоварване нямаше да му навреди. Но вече не беше на двайсет години и възрастта си казваше думата.