Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

— Извинявай, но тия не ми минават.

Торнхил се усмихна.

— Във всяка страна на света има хора като мен. Ако не я управляват глупаци, разбира се. Ние осигуряваме резултатите, които желаят всички, но нямат куража да ги постигнат.

— Значи си играеш на Господ. Интересен занаят.

— Господ е в сферата на идеите. Аз работя с факти. И между другото, ти самият осъществяваш идеите си чрез незаконни средства. Кое ти дава право да ме упрекваш, че върша същото?

Бюканън нямаше какво да отговори. А леденото спокойствие на Торнхил засилваше още повече чувството му за безпомощност.

— Имаш ли въпроси за срещата с Милстед? — попита Торнхил.

— Имаш срещу него улики поне за три доживотни присъди. Какво искаш в действителност?

Торнхил се изкиска.

— Да не би да ме обвиняваш в тайни помисли?

— Можеш да ми кажеш, Боб, нали сме партньори.

— Вероятно просто искам да скачаш, щом щракна с пръсти.

— Чудесно, но ако продължаваш да се надуваш така, след година ще рухнеш под собствената си тежест.

— Какво доживях — въздъхна Торнхил. — Да ме заплашва един самотен политикан. Всъщност не чак толкова самотен. Нали си имаш армия от един човек. Как е Фейт? Добре ли се чувства?

— Фейт няма нищо общо с това. И никога няма да има.

Торнхил кимна.

— Само ти си на прицел. Ти и твоята групичка подкупни политици. Най-умните и най-опитните в Америка.

Бюканън го гледаше хладно и мълчеше.

— Критичният момент наближава, Дани. Представлението е пред финала. Надявам се, че си готов да напуснеш сцената незабелязано.

— Когато напусна, следата ми ще е толкова чиста, че дори и твоите шпионски спътници няма да я открият.

— Хубаво нещо е вярата. Макар често да се оказва измамна.

— Само това ли искаше да ми кажеш? Да се готвя за бягство? Готов съм още от първия миг, когато те срещнах.

Торнхил стана.

— Сега искам от теб да се погрижиш за сенатор Милстед. Измъкни нещо по-сочно. Накарай го да проговори какви доходи ще получава, след като се оттегли, с какви измислени функции смята да ги оправдае. Колкото повече подробности, толкова по-добре.

— Радвам се, че толкова ти харесва. Сигурно е по-забавно от Залива на прасетата.

— Това беше преди моето време.

— Е, сигурно и ти си оставил следи по други места.

За миг Торнхил настръхна, но си възвърна спокойствието.

— От теб би излязъл чудесен играч на покер, Дани. Но се постарай да запомниш, че блъфът без свестни карти си остава само блъф. — Торнхил наметна шлифера. — Не ме изпращай, сам ще открия пътя.

В следващия миг Торнхил изчезна. Този човек сякаш умееше да изниква и да се разтваря във въздуха. Бюканън се облегна назад и тихо въздъхна. Ръцете му трепереха и той ги притисна към бюрото, докато тръпките отминаха.

Торнхил бе нахлул в живота му като избухващо торпедо. Под неговия натиск Бюканън се превърна в лакей, принуден да шпионира онези, които от години насам подкупваше със собствените си пари. Днес събираше купища сведения за този чудовищен изнудвач. И нямаше как да му попречи.

Смешното бе, че упадъкът на материалното благополучие и работата по чужди заповеди го връщаха точно там, откъдето идваше. Бюканън бе израснал в едно от най-великолепните имения на Филаделфия. Ниски каменни зидове — като ивици сива боя, оставени от огромна четка — очертаваха правоъгълниците на идеално поддържаната морава, насред която върху хиляда квадратни метра се издигаше разкошна резиденция с широки колонади и отделен гараж за четири автомобила с малък апартамент над него. Къщата имаше повече спални от някое студентско общежитие, а баните бяха облицовани със скъпи плочки и върху всеки кран блестеше златно покритие.

Това бе светът на американската синя кръв, където безметежният уют съседстваше с прекомерните амбиции. Бюканън го опозна отблизо, но не спадаше към неговите привилегировани обитатели. Хората от рода му служеха като шофьори, камериерки, градинари, общи работници, бавачки и готвачи на тези аристократи. След като бе оцелявало векове наред в мразовитите зими по канадската граница, семейство Бюканън се бе преселило на юг, за да намери по-топъл климат и по-лек начин за изкарване на насъщния от секирата, лопатата и рибарската лодка. На север те ловуваха, за да се изхранят, и сечаха дърва, за да се стоплят, ала безпомощно виждаха как безмилостната природа ги покосява един подир друг, оставяйки само най-силните, за да създадат още по-силно поколение. А Дани Бюканън бе може би най-силен от всички.