Дейвид Балдачи - Да спасиш свидетел

Фейт заключи вратата зад себе си, свали капака на тоалетната чиния и седна отгоре. Всъщност бе дошла тук, защото й трябваше време да размисли, да овладее паниката, която я атакуваше от всички страни. Тя хвърли разсеян поглед към драсканиците по олющената бяла боя на кабинката. Безсрамният език на някои от тях едва не я накара да се изчерви. Други бяха остроумни, дори грубовато забавни. Вероятно надминаваха по изобретателност всички подобни декорации в мъжката тоалетна, макар че мъжете никога не биха го признали. Те винаги подценяваха жените.

Тя стана, наплиска лицето си със студена вода и се избърса с хартиена кърпа. Точно тогава коленете престанаха да я държат. Тя ги напрегна и впи пръсти в ръба на пожълтялата порцеланова мивка. Някога си представяше с ужас как на сватбата й се случва точно това — напряга колене и сетне припада. Е, днес поне нямаше тази грижа. Никога не бе имала трайна връзка, освен в пети клас с едно момче, чието име вече не помнеше, но нямаше да забрави небесносините му очи.

Дани Бюканън й предложи истинска дружба. През последните петнайсет години той бе неин учител и втори баща. Именно Дани откри в нея способности, които никой друг не забелязваше. Пак той й даде шанс в най-отчаяния момент. Беше дошла във Вашингтон с безгранична амбиция и ентусиазъм, но без ясна цел. Политика? Нищо не разбираше от това, но изглеждаше интересно. И доходно. Баща й беше добродушен, но некадърен скитник, повлякъл съпругата и дъщеря си в безкрайна гонитба на утопични планове за забогатяване. Една от най-жестоките шеги на природата — мечтател, лишен от способности да осъществи своята мечта. Трудовият му стаж се измерваше с дни вместо с години. Цялото семейство живееше в тревожно очакване на идната седмица. Когато поредният му план рухнеше и почнеше да пропилява чужди пари, той повеждаше Фейт и майка й в ново бягство. Неведнъж бяха оставали без дом, често гладуваха; и все пак баща й винаги се изправяше на крака, макар и с неимоверни усилия. До деня, когато умря. Страшният спомен за бедността бе запечатан завинаги в нейната памет.

Фейт искаше сигурен, спокоен живот, в който да не разчита на никого. Бюканън й даде възможността и уменията да постигне тази мечта. И много повече. Той имаше не само мечти, но и средства да осъществи смелите си идеи. Фейт не би могла да го предаде. От все сърце се прекланяше пред онова, което бе извършил и продължаваше да върши с неимоверни усилия. Той беше скалата, дала опора за най-важната част от живота й. Но през последната година връзката им се промени. По-затворен от всякога, Дани престана да й говори. Беше раздразнителен, избухваше за дреболии. Когато Фейт настояваше да й каже какво го измъчва, той се затваряше в себе си. И тази промяна се приемаше още по-трудно, защото доскоро бяха толкова близки. Той стана потаен, вече пътуваше сам, без да я кани; дори не се събираха както преди на дълги разговори за бъдещите планове.

А сетне той стори нещо нечувано и жестоко — излъга я. Самата лъжа беше дребна, но водеше към сериозни изводи. Щом я лъжеше по незначителни въпроси, то какво ли щеше да е, ако станеше дума за нещо по-важно? Имаха един последен остър разговор и Бюканън й каза, че дори да сподели с нея какво го тревожи, от това нямало да излезе нищо добро. После дойде най-зашеметяващото. Ако желаела, можела спокойно да напусне работата при него. И навярно било крайно време да го направи, натърти той. Работа ли? По-скоро сякаш строг баща пъдеше от дома си току-що порасналата дъщеря.

Защо я караше да си върви? Дълго се пита, докато изведнъж проумя. Как можеше да е толкова сляпа? Някой преследваше Дани. Заплашваха го и той не желаеше да я повлече подир себе си. Зададе му въпроса право в очите. Той отрече категорично. После й нареди да си тръгне. Доблестен до последния миг.

Ала щом не желаеше да й се довери, тя можеше сама да потърси спасителен път. След дълги колебания Фейт се обърна към ФБР. Знаеше, че не е изключено тъкмо оттам да се ровят из тайните на Дани, но дори и в такъв случай можеше да му се размине по-леко. Поне така си мислеше тогава. Днес обаче я обземаха хиляди съмнения. Наистина ли вярваше, че Бюрото ще стори всичко възможно, за да защити Бюканън от съдебно преследване? Проклинаше се, задето им даде името на Дани, макар че той бе знаменитост във Вашингтон; агентите и сами щяха да разберат за кого става дума. Те искаха Дани да иде в затвора. Или той, или тя. Само този избор ли й оставаше? Никога не се бе чувствала по-самотна.