Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Юджин ме докара с колата да посетим Луиза — обясни тя. — Взех това от ресторант „Ню Йорк“. Сигурно не си и обядвал.

Котън наведе глава. Лу разчисти местенце на бюрото, подреди вечерята и наля чаша кафе. Но след като свърши, не показа, че има намерение да си тръгва.

— Много съм зает, Лу. Благодаря за храната.

Котън седна зад бюрото, но не посегна към книгите и документите.

— Извинявай, че се намесих в съда.

— Няма нищо. На твое място сигурно и аз щях да сторя същото.

— Ти беше много добър.

— Напротив, провалих се безславно.

— Но делото още не е започнало.

Котън свали очилата и ги изтри с вратовръзката си.

— Истината е, че последното си истинско дело водих преди години, а и тогава не бях кой знае колко добър. Сега просто попълвам документи, съставям завещания, пълномощни и тъй нататък. Никога не съм се сблъсквал с юрист от ранга на Гуд. — Той си сложи очилата и чак сега разбра, че през целия ден е гледал като в мъгла. — Не искам да обещая нещо, което не ми е по силите.

Тия думи увиснаха като огнена стена между двамата.

— Вярвам в теб, Котън. Каквото и да се случи, вярвам в теб. Исках да го знаеш.

— Защо вярваш в мен, за бога? Нима не те провалям през цялото време? Само знам да цитирам поезия, която с нищо не ни помага.

— Не, през цялото време се мъчиш да ни помогнеш.

— Не мога да бъда като баща ти, Лу. Всъщност май ще излезе, че за нищо не ме бива.

Лу застана пред него.

— Ще ми обещаеш ли само едно, Котън? Ще обещаеш ли, че никога няма да ни напуснеш?

След кратко мълчание Котън докосна брадичката на момичето и изрече с пресекващ, но ясен и силен глас:

— Ще съм с вас, докогато ме искате.

Пред съдебната сграда паркираните фордове, шевролети и крайслери съседстваха с конски и мулешки впрягове. Ситен снежец бе хвърлил навсякъде бяла покривка, ала никой не й обръщаше внимание. Всички бързаха към залата.

Съдебната зала никога не бе виждала тъй многобройна публика. Всички места бяха заети. Зад последния ред и на малкия балкон се тъпчеха правостоящи. Имаше градски мъже с костюми и вратовръзки, жени с празнични рокли и големи шапки, натруфени с воалетки и изкуствени цветя и плодове. До тях стояха фермери с чисти гащеризони, стиснали шапки в ръце и прибрали в джобовете си тютюна за дъвчене. Зад тях бяха жените им с пъстри рокли до глезените и телени очила върху изнурените, сбръчкани лица. Те оглеждаха залата развълнувано, сякаш очакваха всеки момент да се появи кралска особа.

Тук-там сред възрастните се бяха промъкнали и деца като хоросан между тухли. За да вижда по-добре, едно хлапе се качи върху парапета на балкона и се хвана за страничната колона. Някакъв мъж го смъкна и строго му каза, че тук е съд и трябва да се държи достойно, вместо да лудува. Момчето унило се отдалечи. След малко мъжът зае мястото му върху парапета.

Котън, Лу и Оз се изкачваха по стъпалата на съда, когато едно спретнато момченце със сако, изгладени панталони и лъснати черни обувки изтича към тях.

— Моят татко казва, че правиш лошо на целия град заради една жена. Казва, че на всяка цена трябва да доведем газовата компания.

И дребосъкът изгледа Котън така, сякаш адвокатът бе заплюл майка му.

— Тъй ли? — рече Котън. — Е, уважавам мнението на татко ти, макар че не съм съгласен с него. А сега му предай, че ако иска по-късно да обсъдим въпроса лично, с радост ще се отзова на поканата.

Котън се огледа и видя един мъж, който навярно бе баща на детето, защото ги зяпаше, но побърза да извърне глава. Котън погледна струпаните автомобили и каруци, после каза на момчето:

— По-добре влизай с татко си да заемете места. Днес май ще имаме доста публика.

Въпреки тия думи, когато влязоха, Котън се смая от насъбраното множество. Но всъщност нямаше нищо чудно — тежката земеделска работа беше приключила и хората от планината разполагаха със свободно време. За гражданите пък процесът предлагаше достъпно и евтино забавление. Изглежда, бяха решили твърдо да не пропуснат нито една адвокатска хитрина и уловка. За мнозина днешното дело навярно щеше да бъде най-вълнуващият момент в живота им. И това е най-печалното, помисли си Котън.

Ала знаеше много добре, че залозите наистина са високи. Градчето умираше за пореден път и се надяваше да възкръсне с помощта на една богата компания. Срещу всичко това стоеше само една полумъртва и може би обезумяла старица в болницата. И две тревожни деца, разчитащи изцяло на него; и още една безсилна жена, на която с радост би отдал сърцето си, ако можеше да се събуди. Господи, нима имаше сили да се пребори?