Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

В залата се надигна глъчка и Аткинс нетърпеливо удари с чукчето.

— Тишина!

Гуд продължи:

— В специализирано заведение? Я виж ти. Това е сериозна работа. Значи казвате, че не е в състояние да води собствените си дела? Да речем, продажба на имот.

— В никакъв случай. Лесно могат да я измамят. Клетата жена не може дори да се подпише. Сигурно не си помни и името. — Доктор Рос хвърли властен поглед към заседателите и повтори: — Трябва да се настани в специализирано заведение.

Гуд зададе поредица от грижливо подготвени въпроси и на всеки получи отговора, който желаеше: според почитаемия доктор Рос болната Луиза Мей без съмнение е умствено непълноценна.

— Нямам повече въпроси — каза накрая Гуд.

— Мистър Лонгфелоу? — каза Аткинс. — Подозирам, че искате да си опитате късмета.

Котън стана, свали очилата си и се обърна към свидетеля.

— Казвате, че сте прегледали над две хиляди пациенти?

— Така е — изпъчи се Рос.

— И колко от тях обявихте за невменяеми?

Рос тутакси спря да се пъчи, защото явно не бе очаквал подобен въпрос.

— Ами… трудно е да се каже.

Котън се озърна към заседателите и пристъпи крачка напред.

— Не е чак толкова трудно. Просто трябва да го кажете . Нека ви помогна. Сто процента? Петдесет процента?

— Не са сто процента.

— Но не са и петдесет?

— Да.

— Хайде тогава да уточним. Осемдесет? Деветдесет? Деветдесет и пет?

Рос се замисли.

— Струва ми се, че са около деветдесет и пет на сто.

— Добре. Чакайте да пресметна. Мисля, че това прави хиляда и деветстотин души от две хиляди. Много луди хора сте срещали, доктор Рос.

Публиката се разсмя и Аткинс удари с чукчето, но не успя да удържи усмивката си.

Рос изгледа яростно Котън.

— Каквото виждам, това говоря, господин адвокат.

— Доктор Рос, колко жертви на мозъчен удар сте преглеждали, за да определите умствените им способности?

— Ами… в момента не си спомням подобен случай.

Котън закрачи напред-назад пред свидетелското място. Рос не откъсваше поглед от него и по челото му изби пот.

— Предполагам, че повечето ви пациенти страдат от душевни заболявания. Тук става дума за жертва на мозъчен удар, чиято телесна слабост може да създава впечатление за психическа болест, макар че всъщност не е така. — Котън плъзна поглед из залата и откри Лу на балкона. — Фактът, че един човек е неспособен на говор и движение, все още не доказва, че той не разбира какво става около него. Напълно е възможно да вижда, да чува и да разбира всичко. Всичко! — Котън рязко се завъртя и погледна свидетеля. — А след време същият този човек може да се възстанови напълно.

— Жената, която видях, едва ли ще се възстанови.

— Специалист ли сте по мозъчните удари? — повиши глас Котън.

— Е, не съм. Но…

— Тогава моля съда да нареди на заседателите да не взимат предвид последното ви изявление.

Аткинс се обърна към заседателите.

— Разпореждам да не обръщате внимание на каквито и да било твърдения от страна на доктор Рос относно това, че мис Кардинал може да не се възстанови, тъй като той определено не е компетентен за подобна преценка.

При последните думи Аткинс и Рос се спогледаха гневно, а Котън вдигна ръка, за да прикрие усмивката си.

— Доктор Рос — продължи Котън, — всъщност вие не можете да заявите със сигурност, че днес, утре или вдругиден Луиза Мей Кардинал няма да бъде напълно способна да управлява делата си, нали?

— Жената, която прегледах…

— Моля ви, сър, отговорете на въпроса.

— Не.

— Какво „не“? — попита любезно Котън. — Пояснете на тези чудесни съдебни заседатели.

Рос раздразнено скръсти ръце.

— Не, не мога да заявя със сигурност, че мис Кардинал няма да се възстанови днес, утре или вдругиден.

Гуд скочи на крака.

— Ваша светлост, виждам накъде бие защитата и мисля, че имам отговор. За момента доктор Рос потвърждава, че мис Кардинал не е в състояние да взима разумни решения. Ако тя оздравее, на което се надяваме всички, тогава определеният от съда попечител може да бъде отстранен и тя да поеме делата си в свои ръце.

— Дотогава няма да й остане нищо — каза Котън.

Гуд не пропусна удобния случай.

— Е, в такъв случай мис Кардинал несъмнено ще се утеши със сумата от половин милион долара, която „Съдърн Вали“ предлага за нейния имот.

Цялата зала ахна при споменаването на тази неимоверна сума. Един човек щеше да се прекатури през парапета на балкона, но съседите му успяха да го удържат в последния миг. И мърлявите, и спретнатите деца се споглеждаха с широко разтворени очи. Майките и бащите им също. Съдебните заседатели също се споглеждаха, потресени и изумени. Само Джордж Дейвис седеше неподвижно, отправил поглед право напред, и по лицето му нямаше и следа от чувства.