Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Млади момко, защо не слезеш тук да си поговорим?

Котън скочи от стола.

— Ваша светлост, не виждам причина…

— Ваша светлост — прекъсна го Гуд, — именно децата ще трябва да бъдат поставени под попечителство, затова смятам, че ще е разумно да изслушаме едно от тях. А макар и дребен, този младеж притежава твърде могъщ глас, както всички в залата имаха възможност да се убедят неотдавна.

Откъм публиката долетя приглушен смях и Аткинс разсеяно заудря с чукчето, докато обмисляше това предложение. Котън отброи шест бързи удара на сърцето си.

— Ще разреша. Но не забравяйте, Гуд, той е само едно малко момче.

— Непременно ще го имам предвид, ваша светлост.

Лу стисна ръката на Оз. Двамата слязоха по стълбището и прекосиха залата под погледите на цялата публика. Оз сложи ръка върху Библията, даде клетва да казва истината и Лу се върна на мястото си. Върху големия свидетелски стол момчето изглеждаше тъй дребно и беззащитно, че сърцето на Котън се сви.

Гуд пристъпи напред.

— И тъй, мистър Оскар Кардинал… — започна той.

— Името ми е Оз, сестра ми се казва Лу. Не й викайте Луиза Мей, че може да се ядоса и да ви халоса здравата.

Гуд се усмихна.

— Не бой се, ще ви наричам Оз и Лу. — Той се подпря на парапета. — Навярно знаеш колко съжаляваме всички тук, че майка ви е толкова болна.

— Тя ще оздравее.

— Нима? Така ли казаха лекарите?

Оз вдигна очи към Лу. Гуд изчака, после докосна бузата на момчето и извърна лицето му към себе си.

— Е, синко, на това свидетелско място трябва да казваш само истината. Не може да търсиш отговорите от сестра си. Дал си клетва пред Бога да говориш истината.

— Винаги казвам истината. Да пукна, очите ми да изтекат.

— Браво, момко. Хайде сега, казаха ли лекарите, че майка ти ще оздравее?

— Не. Казаха, че не знаят.

— А ти откъде знаеш?

— Знам, защото… защото го пожелах. При кладенеца на желанията.

— Кладенец на желанията? — повтори Гуд и отправи към заседателите многозначителна усмивка. — Значи по вашия край има кладенец на желанията. Ех, защо си нямаме такова нещо и в Ричмънд!

Откъм публиката избухна смях. Оз пламна като божур и смутено се размърда на стола.

— Наистина има такъв кладенец — настоя той. — Моят приятел Даймънд Скинър ни разказа за него. Казваш си желанието, даваш най-скъпото, което имаш, и всичко се сбъдва.

— Звучи чудесно. Значи казваш, че си изрекъл желанието.

— Да, сър.

— И си дал най-скъпото, което имаш? Какво беше то?

Оз нервно огледа залата.

— Истината, Оз — напомни му Гуд. — Не забравяй, че се закле пред Бога, синко.

Оз дълбоко въздъхна.

— Мечето. Дадох си мечето.

Тук-там прозвуча приглушен кикот, после всички видяха как по бузата на момчето плъзна самотна сълза и залата стихна.

— Сбъдна ли се желанието ти? — попита Гуд.

Оз поклати глава.

— Не.

— Отдавна ли го изрече?

— Да — отговори тихо Оз.

— А майка ти още е много болна, нали?

Оз наведе глава.

— Да — отвърна той с изтъняло гласче.

Гуд пъхна ръце в джобовете си.

— Е, синко, има една печална истина: нещата не се сбъдват само защото ги желаем. Не и в истинския живот. Знаеш, че прабаба ти е тежко болна, нали?

— Да, сър.

— Пожела ли нещо и за нея?

Котън се изправи.

— Гуд, остави детето на мира.

— Добре, добре. Оз, ти разбираш, че не можеш да живееш самичък, нали? Ако прабаба ти не оздравее, според закона трябва да бъдеш настанен в дома на някой възрастен. Или да те изпратят в сиропиталище. А ти не искаш да ходиш в някакво си сиропиталище, прав ли съм?

Котън отново скочи на крака.

— Сиропиталище ли? Откога почнахме да разглеждаме този въпрос?

— Е, ако земята на мис Кардинал не бъде продадена и ако не й се случи още едно чудо, както с гърмящата змия и пневмонията, тогава децата ще трябва да идат някъде. И ако нямат скрити пари, това „някъде“ ще е сиропиталище, защото именно там отиват децата, които нямат живи роднини или други достойни хора, готови да ги осиновят.

— Могат да живеят при мен — каза Котън.

Гуд изглеждаше готов да се разсмее.

— При вас? При един стар ерген? Адвокат в умиращо градче? Вие сте последният човек на света, комуто съдът би поверил тези деца. — Гуд отново се обърна към Оз. — Не би ли предпочел да живееш в свой дом с човек, който да взима присърце интересите ти? Това предпочиташ, нали?

— Не знам.

— Естествено, че го предпочиташ. Сиропиталищата не са от най-приятните места на този свят. Някои деца остават в тях завинаги.