Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Тя се върна обратно, прибра кобилата на топло в обора и отиде в стаята на майка си. Седна на леглото, хвана ръката на Аманда и дълго остана така. Накрая Лу се наведе, целуна майка си по бузата и лицето й се обля в сълзи.

— Каквото и да се случи, винаги ще бъдем заедно. Обещавам. Винаги ще си с мен и Оз. Винаги. — Тя избърса сълзите си. — Толкова много ми липсваш. — Целуна я още веднъж. — Обичам те, мамо.

Сетне Лу избяга от стаята и затова не видя как от окото на майка й се отрони самотна сълза.

Когато Оз влезе, Лу тихо хълцаше на леглото си. Тя не се и опита да скрие, че плаче. Оз се изкатери до нея и прегърна сестра си.

— Всичко ще се оправи, Лу. Ще видиш.

Лу седна, избърса лицето си и го погледна.

— Сигурно просто ни трябва чудо.

— Може още веднъж да си опитам късмета с кладенеца — каза той.

Лу поклати глава.

— Какво можем да дадем срещу желанието? Вече загубихме всичко.

Няколко минути седяха мълчаливо. После Оз зърна купчинката писма върху писалището на Лу.

— Всичките ли ги прочете? — попита той.

Лу кимна.

— А харесаха ли ти?

Лу изглеждаше готова да се разплаче отново.

— Прекрасни са, Оз. Татко не е бил единственият писател в семейството.

— Може ли да ми прочетеш още някое? Моля те.

Най-сетне Лу се съгласи. Оз легна и затвори очи.

— Защо правиш така? — попита Лу.

— Ако затворя очи, когато ги четеш, сякаш мама застава до мен и ми говори.

Лу погледна писмата така, като че бяха от злато.

— Оз, ти си гений!

— Тъй ли? Защо? Какво направих?

— Току-що откри нашето чудо.

Гъсти облаци бяха паднали над планините без никакво намерение скоро да се изместят. Лу, Оз и Джеб тичаха под ледения дъжд. Измръзнали до кости, те стигнаха до поляната със стария кладенец. Втурнаха се право към него. Мечето на Оз и снимката още лежаха там, подгизнали и зацапани. Оз погледна снимката, после се усмихна на сестра си. Лу се наведе, взе мечето и му го подаде.

— Вземи си мечето — нежно каза тя. — Нищо, че вече си голям.

Лу прибра снимката в чантата, която носеше, после бръкна по-надълбоко и извади писмата.

— Добре, Даймънд каза, че трябва да дадем най-скъпото нещо на този свят, за да се изпълни желанието. Ние загубихме мама, но имаме нещо също тъй важно, нейните писма.

Лу внимателно сложи снопчето писма върху ръба на стената и го затисна с тежък камък.

— Сега трябва да изкажем желанието.

— Мама да се събуди, нали?

Лу бавно поклати глава.

— Оз, трябва да пожелаем утре Луиза да дойде в съда. Както каза Котън, това е единственият начин тя да си запази дома.

Оз бе поразен.

— Ами мама? Може би това е единственият ни шанс да използваме вълшебството.

Лу го прегърна.

— След всичко, което Луиза стори за нас, трябва и ние да направим нещо за нея.

Най-сетне Оз тъжно кимна.

— Добре, кажи го тогава.

Лу стисна ръката на Оз и двамата затвориха очи.

— Желаем Луиза Мей Кардинал да стане от леглото и да покаже на всички, че е жива и здрава.

— Амин, Исусе — изрекоха двамата.

Сетне побегнаха презглава от това място, като се молеха от все сърце да е останала поне още малко магия в тази купчина стари тухли над застоялата вода.

Късно същата нощ Котън крачеше с ръце в джобовете по пустата главна улица на Дикенс. Чувстваше се най-самотния човек на света. Сипеше се упорит студен дъжд, но той не му обръщаше внимание. Седна на една скамейка с навес и се вгледа в примигването на газените фенери зад дъждовната завеса. На металния стълб имаше табела с ясен надпис: „Съдърн Вали, газ и въглища“. По улицата мина празен камион, изпоцапан с въглищен прах. От ауспуха му отекна трясък и този звук процепи покоя на нощта.

Котън се загледа след камиона и пак отпусна глава. Ала когато отново зърна трепкащото пламъче на газения фенер, в ума му припламна смътна идея. Той рязко надигна глава, обърна се към камиона и пак погледна фенера. Точно тогава идеята се превърна в твърда увереност. Мокрият до кости Котън Лонгфелоу гордо стана от пейката, плесна с ръце и плясъкът прокънтя като мощен тътен на гръмотевица, защото внезапната му идея беше истинско чудо.

След няколко минути Котън влезе в стаята на Луиза. Застана до леглото и стисна безсилната старческа ръка.

— Кълна се, Луиза Мей Кардинал, че няма да загубиш земята си.

Вратата на съдебната зала се отвори и Котън прекрачи вътре, енергичен и съсредоточен. Гуд, Милър и Уилър вече седяха до служебната маса. Освен тази тройка в залата сякаш бе успяло да се натъпче цялото население на градчето и околните планини. Залогът от половин милион долара разгаряше пламък в жилите на хора, които не бяха изпитвали чувства от години насам. Дори един достопочтен стар джентълмен, който се представяше за последния оцелял боец на бунтовната армия от Гражданската война, бе дошъл да види с очите си решителния рунд на тази съдебна битка. Облечен в славната униформа на южняшки войник, той влезе, накуцвайки с дървения си крак; вместо дясна ръка имаше протеза, а белоснежната му брада падаше чак до пояса. Хората от първия ред почтително му направиха място да седне.