Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Всеки път ли ще ни замерят с камъни, като идваме при Луиза? — попита боязливо Оз.

Котън прегърна момчето.

— И да го правят, по-скоро на тях ще им свършат камъните, отколкото ние да се откажем.

Когато се върнаха във фермата, разтревоженият Юджин изтича насреща им с лист хартия в ръката.

— Един човек от града донесе това, мистър Котън. Не знам какво е, ама рече веднага да ви го дам.

Котън разгърна листа. Оказа се предупреждение за неплатени данъци. Беше забравил, че от три години Луиза не е плащала данъците върху имота, защото реколтите бяха слаби и нямаше пари. Досега общината си затваряше очите, както и за другите фермери при подобни обстоятелства. Естествено, рано или късно трябваше да платят, но не ги притискаха. Сега обаче властите настояваха за незабавно заплащане в пълен размер. Сумата възлизаше на двеста долара. И тъй като беше отдавна просрочена, можеха съвсем скоро да конфискуват и продадат имота. От целия документ лъхаше злобният дух на „Съдърн Вали“.

— Нещо лошо ли е станало, Котън? — попита Лу.

Той я погледна и се усмихна.

— Аз ще се погрижа за всичко, Лу. Чиста формалност, скъпа.

Котън изброи двеста долара пред съдебния чиновник и получи подпечатана разписка. После бавно се върна до апартамента си и събра в кашон последната купчинка книги. Когато след няколко минути вдигна глава, той видя Лу да стои на прага.

— Как стигна дотук? — попита Котън.

— Буфърд Роуз ме докара със стария си пакард. Колата няма врати, тъй че гледката е чудесна, но на всяко друсване може да изхвръкнеш навън и е доста студено. — Тя огледа празната стая. — Къде са ти книгите?

Котън се разсмя тихичко.

— Само заемаха място. — Той се потупа с пръст по челото. — Ето, тук съм ги запазил.

Лу поклати глава.

— Минах през съда. Предполагах, че онзи документ може да се окаже нещо сериозно. Двеста долара за всичките ти книги. Не биваше да го правиш.

Котън затвори кашона.

— Все пак ми останаха няколко. Искам ти да ги вземеш.

Лу прекрачи в стаята.

— Защо?

— Защото са книгите на баща ти. И според мен ти ще ги съхраняваш най-добре.

Лу помълча, докато Котън запечатваше кашона.

— А сега да вървим при Луиза — каза Котън.

— Котън, почвам да се страхувам. Продължават да затварят магазините. Преди малко потегли още един претъпкан автобус. Хората по улиците ме гледат накриво. Много са сърдити. А в училище Оз се сби с едно момче, което каза, че погубваме всички, защото не искаме да си продадем земята.

— Много ли пострада?

Лу се усмихна печално.

— Не, всъщност спечели боя. И мисля, че най-изненадан беше самият той. Сега има синина под окото и страшно се гордее.

— Не се тревожи, Лу. Нещата ще се оправят. Все някак ще издържим.

Тя пристъпи до него и лицето й стана много сериозно.

— Нищо не се оправя. Откакто дойдохме тук, само става все по-зле. Може би трябва да продадем земята и да си тръгнем. Може би така ще е по-добре за всички нас. Да осигурим на Луиза и мама по-добри медицински грижи. — Тя помълча и добави, без да го поглежда. — Някъде другаде.

— Това ли искаш?

Лу уморено извърна глава.

— Понякога ми се иска да отида на онази могилка зад къщата, да легна и никога да не стана. Това е.

Котън се замисли над нейните думи, после зарецитира:

— Хенри Лонгфелоу, „Псалм на живота“ — каза Лу без особен възторг.

— Има още много, но винаги съм смятал тия редове за най-важни.

— Поезията е хубаво нещо, Котън, но не вярвам, че може да промени живота.

— Поезията не трябва да променя живота, Лу. Просто трябва да съществува, промяната е наше дело. А ако легнеш на земята и повече не помръднеш или ако избягаш от трудностите, няма да си онази Лу Кардинал, която познавам.

— Много интересно — каза Хю Милър, изниквайки на прага. — Търсих те в кантората, Лонгфелоу. Разбрах, че си ходил в съда да плащаш чужди дългове. — Той се усмихна злобно. — Много мило от твоя страна, макар и не твърде разумно.

— Какво искаш, Милър? — попита Котън.

Дребният мъж пристъпи в стаята и погледна Лу.

— Е, най-напред искам да кажа колко съжалявам за мис Луиза Кардинал.