И той отхапа още един грамаден залък.
Някакъв млад мъж се обади:
— Мен пък мис Луиза ме е извадила на бял свят. Мама разправя, че без нея нямало да оживея.
Мъжете наоколо закимаха и се усмихнаха. Един от тях се озърна към Юджин, който стоеше до строежа, дъвчеше пилешка кълка и обмисляше следващите задачи.
— А пък той преди две години ми помогна да си построя нов обор. Много го бива с чука и триона, от мен да знаете.
Изпод буйните си сраснали вежди Буфърд Роуз се взря в лицето на Лу.
— Добре помня твоя татко, момиче. На него си се метнала. Вечно тормозеше хората с разни въпроси туй момче. Веднъж трябваше да му река, че вече не ми е останала и една дума в главата.
Той разголи в широка усмивка последните си няколко зъба и Лу също му се усмихна.
Работата продължи. Група мъже заковаха дъските на покрива и след това опънаха върху тях ролки катранена хартия. Друга група начело с Юджин оформи двойните порти от двата края, както и вратите на плевнята, а в това време трети екип облицоваше и измазваше външните стени. Когато стана толкова тъмно, че вече не виждаха къде да коват и режат, газени фенери озариха нощта. Звуците на триони и чукове бяха почти приятни. Почти. Никой обаче не се оплака, когато последният гвоздей потъна в последната дъска. Късно през нощта работата приключи и каруците се отдалечиха по пътя.
Юджин, Котън и децата уморено въведоха животните в новия им дом и посипаха пода със слама, събрана от нивите и хамбара. Тепърва имаше да се изградят още много неща — отделения, ясли и тъй нататък, след време трябваше да заменят катранената хартия на покрива с яки дъски, но добитъкът вече беше на топло и сухо. С безкрайно облекчена усмивка Юджин захлопна портата.
Котън и децата слизаха с автомобила в града да навестят Луиза. Макар че зимата напредваше, все още нямаше силни снеговалежи, само тук-там бяха паднали няколко сантиметра бяла покривка, но всички знаеха, че не след дълго ще завали както трябва.
Минаха край миньорското селище, където Даймънд бе разкрасил новия крайслер на надзирателя с конски тор. Сега градчето бе пусто, къщите изоставени, магазинът празен, подемникът над мината ръждясал, а входът под него закован с дъски. От осквернения крайслер отдавна нямаше и следа.
— Какво е станало? — попита Лу.
— Затвориха мината — мрачно отвърна Котън. — Четири мини за четири месеца. Не стига, че находищата почнаха да се изчерпват, ами отгоре на всичко тукашният кокс се оказа неподходящ за стоманодобива и американската военна промишленост потърси суровини другаде. Много хора останаха без работа. А последната дърводобивна компания се прехвърли в Кентъки преди два месеца. Двоен удар. За планинските фермери годината беше добра, но гражданите пострадаха зле. Така е обикновено — или едните, или другите. По нашия край благоденствието сякаш винаги идва наполовина. Котън поклати глава. — Чудесният кмет на Дикенс подаде оставка, изгодно продаде акциите си, додето струваха нещо, и отпраши към Пенсилвания да си търси късмета. Отдавна съм разбрал, че тия, дето говорят най-хубаво, често първи хукват да бягат, щом надушат бедата.
Докато слизаха по склона, Лу забеляза, че камионите, натоварени с въглища, са много по-малко и повечето подемници не работят. В Тремънт витрините на половината магазини бяха заковани, а по улиците почти не се мяркаха хора и това едва ли се дължеше на лошото време.
Когато стигнаха в Дикенс, Лу бе потресена, като видя, че и тук много от магазините са затворени, включително онзи, в който Даймънд разтвори чадъра. Да, в крайна сметка се оказваше, че това наистина носи лош късмет, само че вече не беше смешно. Седнали по тротоари и стъпала, дрипави мъже гледаха безжизнено в пустотата. Вече нямаше толкова много паркирани коли, а търговците стояха със скръстени ръце и нервни физиономии пред празните си магазини. По тротоарите крачеха съвсем малко мъже и жени с напрегнати, бледи лица. Лу видя как един препълнен автобус бавно напуска града. Празен товарен влак пъплеше като истински символ на упадъка зад редицата сгради край шосето. Надписът „Въглищата са сила“ вече не се развяваше гордо над главната улица, а мис Битумни въглища 1940 г. сигурно беше избягала от града.
Докато караха по улиците, Лу забеляза, че на много места ги сочат с пръст и си шушукат.
— Тия хора не изглеждат много доволни — каза нервно Оз, когато слязоха от олдсмобила и видяха на отсрещния тротоар още една група мъже, които ги гледаха втренчено. Начело стоеше не кой да е, а самият Джордж Дейвис.
Читать дальше