Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Сидни, разследването продължава. Не мога да говоря сега.

Тя отстъпи назад.

— Разбирам.

— Ще поддържаме връзка.

Сойър излезе, а Сидни си спомни последните думи на Нейтън Гембъл след срещата им. Изведнъж я обзе страх. Обгърна раменете си с ръце и се приближи до камината.

При обаждането на Джейсън първоначално бе изпаднала в еуфория. Никога не бе изпитвала такава радост. Но малкото неща, които й каза по-късно, отново я тласнаха в бездната. Беше напълно объркана и безпомощна, но и напълно лоялна към съпруга си — доста тежка емоционална смес. Питаше се какви ли изненади ще донесе утрешният ден.

Когато двамата агенти тръгнаха към вратата, за тях се залепи Пол Брофи, който не престана да говори.

— Така че моята фирма, естествено, би искала да научи, ако Джейсън Арчър е направил нещо нередно в „Трайтън Глоубъл“. — Най-накрая Брофи млъкна. В погледа му се четеше надежда.

Сойър продължи напред.

— Мога да си представя. — Агентът от ФБР спря пред кадилака на Бил Патерсън, който беше паркиран на алеята. Опря крак на бронята, за да завърже обувката си, и прочете рекламната лепенка на стъклото: „МЕЙН, НАЙ-ДОБРОТО МЯСТО ЗА ПОЧИВКА.“ Кога за последен път почивах, помисли си. Наистина си загазил, след като дори не можеш да си спомниш.

— Как каза, че ти беше името? — обърна се той към адвоката, който бе спрял и го чакаше.

Брофи погледна пътната врата и се приближи.

— Брофи. Пол Брофи. — И добави забързано: — Както казах, аз съм от нюйоркската кантора и нямам почти нищо общо със Сидни Арчър.

Сойър го изгледа.

— И въпреки това си дошъл от толкова далеч за възпоменателната служба? Нали това каза?

Брофи погледна единия, после другия. Рей Джаксън присви очи презрително. Този човек го изпълваше с отвращение.

— Всъщност аз съм тук като представител на фирмата. По задължение, така да се каже. Сидни Арчър всъщност не е на пълен работен ден, а аз и бездруго трябваше да дойда по работа, така че…

Сойър се вторачи в един облак над къщата.

— Наистина ли? Трябва да знаеш, че вече успях да науча едно-друго за мисис Арчър. Според хората, с които разговарях, тя е един от най-добрите адвокати в „Тайлър, Стоун“. Независимо дали е на пълен работен ден, или не. Всъщност поисках от трима души във фирмата, независимо един от друг, да посочат кои са според тях петимата най-добри адвокати. Знаеш ли какво се получи? Въпросната дама фигурираше и в трите списъка. — Изгледа Брофи с насмешка и добави: — Чудно защо, но твоето име изобщо го нямаше.

Брофи се смути, но Сойър нямаше време за губене.

— Значи си тук от известно време? — попита той и кимна към къщата на семейство Арчър.

— От около час, защо? — Тонът на Брофи издаваше наранените му чувства.

— Докато беше тук, случи ли се нещо необикновено?

На Брофи ужасно му се искаше да каже на агентите, че е записал на лента гласа на мъртвеца, но информацията беше твърде ценна, за да я предостави ей така.

— Не. Тя е потисната и уморена или поне така изглежда.

— Какво искаш да кажеш? — Джаксън свали тъмните си очила и се вторачи в Брофи.

— Нищо. Всъщност не познавам Сидни много добре. Нямам представа какви са били отношенията й с мъжа й.

— Аха. — Джаксън присви устни и отново си сложи очилата. — Готов ли си, Лий? — попита той. — На този тук му е студено. Трябва да се прибере, за да се стопли. — Обърна се към Брофи и добави: — Хайде, влез вътре и изкажи съболезнованията си на вдовицата, която едва познаваш.

Джаксън и Сойър тръгнаха към колата си. Физиономията на Брофи се зачерви от яд. Той погледна назад към къщата още веднъж и извика след двамата:

— Спомних си и още нещо. Някой й се обади по телефона.

Агентите се обърнаха едновременно.

— Какво? — попита Сойър. Слепоочията му пулсираха от безсъние и му бе писнало да слуша този палячо. — Кой се обади?

Брофи се приближи и заговори тихо, като от време на време поглеждаше към къщата.

— Около две минути преди да дойдете. Вдигна бащата на Сидни и онзи каза, че е Хенри Уортън. — Агентите се спогледаха озадачено. — Това е шефът на „Тайлър, Стоун“.

— Е, и? — обади се Джаксън. — Какво толкова необикновено има в това?

— Аз си помислих същото, само че…

Търпението на Сойър бе на изчерпване.

— Само че какво? — попита той ядосано.

— Не знам дали имам право да ви кажа.

Тонът на Сойър се нормализира, но заплахата в гласа му не изчезна.

— Брофи, тук е доста студено, за да се занимаваме с глупости, така че те моля най-учтиво да ми кажеш каквото има и това е последният път, когато те моля учтиво.