Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Имаш ли нещо против да те попитам колко ти плаща „Трайтън“ на година?

Харди се обърна.

— Защо? Да не би да искаш да направиш фирма и да откраднеш клиентите ми?

— Опипвам почвата, в случай че реша да приема предложението ти да работя при теб.

— Сериозно ли говориш? — изгледа го Харди.

— На моята възраст човек се научава никога да не казва „никога“.

Харди се замисли над думите на бившия си колега и стана сериозен.

— Предпочитам да не навлизам в подробности, но сумата за реално свършена работа е от порядъка на седемцифрените числа. Освен това ни плащат солидна твърда сума, за да ни ангажират.

Сойър подсвирна.

— Добре де, ще захапя стръвта. Ако дойда, каква заплата ще ми даваш? Горе-долу.

— Пет до шестстотин хиляди първата година. Челюстта на Сойър увисна.

— Сигурно се шегуваш, Франк.

— Никога не се шегувам, когато става дума за пари. Докато има престъпления, бизнесът ни няма да замре. Все едно, помисли за предложението ми — добави Харди и отново тръгна.

Сойър потри брадичка и се замисли за растящите си дългове, за безкрайната работа и малкото си кабинетче в централата на ФБР.

— Ще помисля, Франк. — Реши да смени темата. — Значи Гембъл е самостоятелен играч, така ли?

— Не, в никакъв случай. Той е безспорен бос на „Трайтън“, но магьосникът, който върти същинската работа, е Куентин Роу.

— Що за птица е той? Някой перко?

— И да, и не — отговори Харди. — Куентин Роу е завършил Колумбийския университет първи по успех в групата си. Спечелил е голям брой награди в областта на модерните технологии, когато е работил в „Бел Лабораторис“, а след това и в „Интел“. На двайсет и осем години създава собствена компютърна компания и тя прави бум на борсата. Преди три години беше най-апетитното парче на пазара. Нейтън Гембъл я купи. Беше брилянтен ход. Човекът с идеи за бъдещето във фирмата е Куентин Роу. Всъщност той настоява да се осъществи сделката със „Сайбърком“. Той и Гембъл не са близки приятели, но пък заедно работят удивително добре и Гембъл се вслушва в съветите му, ако финансовата страна е както трябва. Така или иначе, човек не може да спори с успеха.

Сойър кимна.

— Между другото, наблюдаваме Сидни Арчър денонощно.

— Значи разговорът с нея събуди подозренията ти?

— Може да се каже. Нещо я бе извадило от равновесие малко преди да пристигнем.

— Какво?

— Обаждане по телефона.

— От кого?

— Не знам. Проверихме откъде и се оказа, че е телефонна кабина в Лос Анджелис. Който се е обадил, вече може и да е в Австралия.

— Мислиш ли, че е бил мъжът й?

Сойър сви рамене.

— Източникът ни твърди, че слушалката е вдигнал бащата на Сидни Арчър и че онзи се е представил за друг. След разговора Сидни била пребледняла като платно.

Харди извади от джоба си пластмасова карта и повика частния асансьор. Докато се носеха към последния етаж, Харди намести модната си вратовръзка и приглади косата си пред огледалните врати. Скъпият костюм, поне за хиляда долара, му стоеше добре. На китките му блестяха златни копчета. Сойър огледа бившия си колега, после прецени собственото си отражение. Ризата му, макар и съвсем чиста, беше протрита на яката, а вратовръзката му беше реликва отпреди десет години. Отгоре на всичко непослушният кичур стърчеше на главата му като перископ. Изгледа издокарания Харди и заговори с престорено сериозен тон:

— Знаеш ли, Франк, добре е, че напусна Бюрото.

— Какво? — сепна се Харди.

— Много си хубав за агент.

Харди се засмя.

— Като говорим за хубост, онзи ден срещнах Меги. Това момиче има глава на раменете. Не е лесно да влезеш право в Станфорд. Ще уреди живота си чудесно.

— Въпреки баща си, би могъл да добавиш.

Асансьорът спря и двамата излязоха.

— Лий, аз самият не бях добър баща, знаеш го.

— Мисля, че оправи отношенията си с двете си деца по-успешно от мен.

— Така ли? Добре. Следването в Станфорд не е евтино. Помисли за предложението ми. Това може да оправи отношенията ви по-бързо, отколкото си мислиш. Ето тук.

Двете крила на елегантна стъклена врата, върху които бяха гравирани орли, се плъзнаха безшумно встрани и Харди влезе в приемната. Секретарката, приятна жена с делови маниери, обяви пристигането им по микрофона, който бе монтиран на слушалките й. После натисна бутон на металния панел върху бюрото, което приличаше повече на произведение на модерното изкуство, отколкото на мебел, и кимна на Сойър и Харди да се приближат до масивна стена от лакиран абанос. Част от стената се отвори автоматично и Сойър поклати удивено глава за пореден път след влизането си в сградата на „Трайтън“.