Дейвид Балдачи - Тотален контрол

След миг застанаха пред голямо бюро, наподобяващо команден център — виждаха редица компютърни монитори, телефони и всевъзможни други електронни устройства. Мъжът зад бюрото приключи някакъв разговор и остави слушалката на мястото й. Вдигна глава.

— Специален агент Лий Сойър от ФБР. Нейтън Гембъл, президент на „Трайтън Глоубъл“ — представи ги Харди.

Стиснаха си ръцете и Сойър усети силата на дланта му.

— Хванахте ли Арчър?

Въпросът долетя малко преди Сойър да седне на посочения му стол. Тонът беше властен, като на началник към подчинен, и достатъчно неприятен, за да накара космите на тила на Сойър да настръхнат. Преди да отговори, агентът на ФБР се настани на стола и огледа мъжа зад бюрото. С периферното си зрение видя изопнатото лице на бившия си колега, който стоеше вдървено до вратата. Разкопча сакото, извади бележника си, приготви се да пише и едва тогава се вторачи изпитателно в Гембъл.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Гембъл. Надявам се да не ви отнема много време.

— Не отговори на въпроса ми. — Гласът на боса прозвуча доста рязко.

— Така е — отвърна Сойър. — И нямам намерение да го правя.

Погледите им се срещнаха и Сойър издържа, докато Гембъл не извърна лице към Харди.

— Мистър Гембъл, това е текущо разследване на ФБР Бюрото обикновено не коментира…

Гембъл махна нетърпеливо с ръка и го прекъсна.

— Тогава да приключваме. След час трябва да се кача на самолета.

Сойър не знаеше кого повече му се ще да напердаши — Гембъл или Харди — за глупостите, които бяха решили да дрънкат.

— Мистър Гембъл, струва ми се, че на разговора трябва да присъстват Куентин и Ричард Лукас.

— А може би трябваше да помислиш за това, преди разговорът да започне. — Гембъл натисна някакво копче на бюрото си и нареди: — Намери Куентин и Лукас. Веднага.

Харди докосна Сойър по рамото.

— Куентин е шеф на отдела, в който беше Джейсън Арчър. Лукас е шеф на вътрешната сигурност.

Няколко минути по-късно вратата в стената се отвори и в кабинета на Гембъл влязоха двама мъже. Сойър ги огледа и веднага разбра кой кой е. Лукас гледаше мрачно и донякъде със завист конкурента си Харди, а сакото под мишницата му беше леко издуто. Куентин Роу още нямаше трийсет и пет. Беше готов да се усмихне, а кафявите му очи бяха по-скоро унесени, отколкото напрегнати. Беше пълна противоположност на Нейтън Гембъл. Отидоха при голямата конферентна маса в единия ъгъл на огромния кабинет.

Гембъл погледна часовника си и се вторачи в Сойър.

— Имаш петдесет минути, Сойър. Надявах се да чуя нещо съществено, но започвам да се чувствам разочарован. Защо не ми покажеш, че не съм прав?

Сойър прехапа устни и изпъна рамене, но реши да не се поддаде на провокацията. Обърна се към Лукас.

— Кога заподозряхте Арчър за първи път?

Лукас помръдна на стола си. Явно бе, че се чувства особено неловко след последните събития.

— Първото доказателство беше видеозаписът на размяната в Сиатъл.

— Този, който направиха хората на Франк ли?

— Да. — Намръщената физиономия на Лукас казваше всичко. — Макар че аз лично подозирах Арчър и преди това.

— Така ли? — обади се Гембъл. — Не помня да си споменавал за тези си подозрения. Не ти плащам за да си мълчиш за такива неща, нали?

Сойър изгледа Лукас навъсено. Този тип бе казал нещо, което вероятно не беше в състояние да подкрепи с факти. Все пак беше длъжен да го попита.

— Защо го подозирахте?

Лукас все още не отделяше очи от боса си, сякаш не бе успял да се отърси от острата забележка. Най-после се обърна към Сойър и отговори:

— По-скоро имах чувството, че нещо не е наред. Нищо конкретно. Интуицията ми подсказваше, че не е свестен, а понякога това е по-важно, нали?

— Да.

— Работеше много. По всяко време на денонощието. Часовете, когато компютърът му се е регистрирал в мрежата, са интересни.

Гембъл се размърда.

— Служителите ми работят много — каза той. — Осемдесет процента от хората са на работните си места по осемдесет-деветдесет часа седмично през цялата година.

— Не обичате лентяите, доколкото разбирам — обади се Сойър.

— Карам хората си да работят много, но пък им плащам добре. Всички мениджъри над средно ниво във фирмата ми са милионери. И повечето от тях още нямат четирийсет. — Кимна към Куентин Роу. — Няма да ви кажа колко пари имаше, когато го купих, но ако сега поиска да си купи остров някъде, да си построи замък, да си купи харем и частен самолет, ще го направи, без да вземе и цент назаем, и пак ще му останат достатъчно пари, за да могат правнуците му да се возят в лимузини и да учат в най-добрите университети. Разбира се, не очаквам един държавен бюрократ да разбира нюансите на свободното предприемачество. Остават ти четирийсет и седем минути.