Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Пет минути по-късно Бил Патерсън отново почука на вратата на дъщеря си. Когато Сидни най-накрая отвори, изражението й го изненада. Очите й все още бяха зачервени и уморени, но в тях съзря светлина, каквато не бе виждал след смъртта на Джейсън. Изненада се от това, което забеляза на леглото — почти пълен куфар. Без да сваля очи от него, Бил Патерсън каза:

— Сидни, дойдоха двама души от ФБР. Искат да говорят с теб. Не знам защо.

— ФБР? — Тя изведнъж се олюля и се наложи баща й да я улови за лакътя.

— Сидни, какво се е случило? — попита той силно разтревожен. — Защо ти е този куфар?

— Всичко е наред, татко — успя да се овладее тя. — Просто… трябва да отида някъде след службата.

— Да отидеш? Къде? Защо?

— Татко, моля те. Не сега, в момента не мога да ти обясня.

— Но, Сид…

— Моля те.

Най-накрая той се примири, разочарован и изпълнен с нещо много близко до страха.

— Добре, Сид.

— Къде са агентите?

— Във всекидневната. Искат да говорят с теб на четири очи. Опитах се да ги отпратя, но напразно. Нали знаеш какво е ФБР?

— Всичко е наред, татко. Ще говоря с тях. — Сидни се замисли. Погледна към телефона, а след това и часовника си. — Заведи ги в кабинета и им кажи, че ще бъда при тях след две минути.

Сидни отиде до леглото, затвори куфара и го мушна отдолу. Баща й видя какво прави и гъстите му вежди се повдигнаха.

— Сигурна ли си, че знаеш какво вършиш?

— Да — отговори тя веднага.

Джейсън Арчър беше закопчан за стола с белезници. Кенет Скейлс се усмихваше и държеше пистолета, насочен към главата му. Зад гърба му се разхождаше още един човек.

— Добре се справи по телефона, Джейсън — каза Скейлс. — Би могъл да имаш блестящо бъдеще в киното. Жалко само, че не ти остана никакво бъдеще.

Джейсън го изгледа свирепо.

— Кучи син! Ако направиш нещо на жена ми или дъщеря ми, ще те разкъсам на парчета, кълна се!

Скейлс се усмихна още по-широко.

— И още как. А ще ми обясниш ли как ще го направиш?

Удари го по челюстта с дръжката на пистолета. Вратата на малката стая, в която бяха, се отвори леко. Джейсън се съвзе от удара, видя кой влиза в стаята и изръмжа. Изведнъж се хвърли напред заедно със стола. Стигна до краката на новодошлия, но Скейлс и помощникът му успяха да го уловят и да го проснат на пода.

— Мамка ти! Ще те убия! — изкрещя Джейсън на посетителя.

Онзи влезе, затвори вратата зад гърба си и се усмихна. Поставиха Джейсън отново на стола и залепиха устата му с дебела лепенка.

— Отново ли сънуваш кошмари, Джейсън?

Бил Патерсън заведе двамата агенти в кабинета и се върна в кухнята при Пол Брофи и жена си. Погледна към телефона и се учуди — слушалката беше поставена на мястото си. Брофи проследи погледа му и каза:

— Аз го затворих.

— Благодаря.

— Няма защо. — Брофи отпи кафе и доволен от себе си, опипа диктофона във вътрешния си джоб. — ФБР… — промърмори след малко. — Какво ли искат?

Патерсън сви рамене.

— Не знам. Сидни също не знае. — Личеше, че се тревожи за дъщеря си. Бръчките на челото му бяха станали още по-дълбоки. — Изглежда, днес никой няма намерение да се съобразява с нормите за приличие.

Седна на масата и взе вестника, за да го прегледа. Понечи да каже още нещо, но в този момент видя заглавието.

Когато Сидни влезе в стаята, Сойър и Джаксън станаха на крака. Сойър се сепна, когато я видя. Направи усилие да прибере стомаха си, ръката му несъзнателно се опита да приглади един упорит кичур. Когато отново я свали, имаше чувството, че не е част от тялото му. Двамата се представиха и се легитимираха. Сойър забеляза, че Сидни го погледна някак особено, преди да седне срещу тях.

Веднага прецени, че си я бива — красавица с ум и душа. Но имаше и още нещо. Би могъл да се закълне, че я е виждал някъде. Очите му се плъзнаха по тялото й. Черната рокля беше елегантна и съвсем подходяща за случая. Но подчертаваше някои предизвикателни извивки, а краката й, в черни чорапи, бяха не по-малко привлекателни. Лицето й беше прекрасно в отчаянието си.

— Мисис Арчър, не сме ли се виждали някога?

Изненадата й беше неподправена.

— Не мисля, мистър Сойър.

Той я погледна още веднъж, сви рамене и заговори бързо:

— Мисис Арчър, както вече обясних на баща ви, ужасно съжаляваме, че ви безпокоим в такъв момент, но трябваше да разговаряме с вас колкото е възможно по-скоро.

— Може ли да попитам за какво става дума? — Сидни бе включила на автопилот. Очите й зашариха неспокойно наоколо, най-накрая се спряха на Сойър. Заприлича й на стена, но пък изглеждаше искрен. При нормални обстоятелства би се доверила на този човек изцяло. Само че обстоятелствата далеч не бяха нормални.