Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Да, сложно е — съгласи се Сойър.

— Е, това е всичко. — Харди разпери ръце.

— Бях сигурен, че няма да ме вдигнеш от леглото напразно. Този Арчър трябва да е гений, Франк.

— Съгласен съм.

— Но, от друга страна, всеки прави грешки, нали? — изведнъж се оживи Сойър. — Понякога човек вади късмет, като теб с този видеозапис. Всъщност трудните случи правят работата ни интересна, прав ли съм?

Харди кимна уморено и попита:

— Какво смяташ да правиш оттук нататък?

Сойър допи кафето си и подаде чашата на Харди, за да я напълни отново. Разкрилите се нови възможности сякаш го изпълниха с енергия.

— Най-напред ще се обадя по телефона, за да впишат Джейсън Арчър в бюлетина за издирване в целия свят. Ще ми трябва около час, за да измъкна всички подробности от паметта ти. Утре ще изпратя екип от агенти на летище Дълес, за да разберат колкото е възможно повече за превъплъщенията на Джейсън Арчър онази сутрин. А аз лично ще проведа разговор с една персона, която може да се окаже неразделна част от всичко това.

— Кого имаш предвид?

— Сидни Арчър.

— Аз съм Пол Брофи, колега на Сидни, мистър… — Брофи беше до вратата, с пътната си чанта в ръка.

— Бил Патерсън. Аз съм бащата на Сидни.

— Говорила ми е за вас, мистър Патерсън. Съжалявам, че се запознаваме по такъв повод. Случилото се е ужасно. Дъщеря ви е забележителна жена. С нея сме много близки като колеги, така че дойдох от Ню Йорк…

Пол Брофи остави пътната чанта в ъгъла. Беше с тъмносин двуреден костюм, модна вратовръзка и блестящи черни обувки. Нещо в поведението му обаче, може би лекотата, с която се движеше в скърбящия дом, накара Патерсън да се намръщи. През по-голямата част от живота му вътрешните му датчици за фалш бяха работили на пълна мощност. Сега червената сигнална лампа мигаше предупредително.

— Всички нейни близки дойдоха… името ви беше Пол, нали? — Патерсън подчерта думата „близки“.

Брофи бързо го измери с очи.

— Да. В такъв момент най-важното нещо е подкрепата на близките. Надявам се, не мислите, че се натрапвам. Това е последното, което бих искал да направя. Говорих със Сидни снощи и тя каза, че мога да дойда. Работим заедно от години. Справяли сме се със сделки, от които можеш да получиш язва на стомаха. Е, няма защо да ви казвам това. През последните пет години, преди да се пенсионирате, вие на практика управлявахте „Бристъл Алуминум“. Името ви се споменаваше в „Уолстрийт Джърнъл“ почти всеки месец. Когато се пенсионирахте, във „Форбс“ излезе цяла статия за вас.

— Не е лесно да се занимаваш с бизнес — съгласи се Патерсън.

— Е, конкурентите ви със сигурност са мислели така — усмихна се Брофи.

Патерсън отвърна на усмивката му. Реши, че може би се заблуждава за този човек. В края на краищата беше дошъл специално за случая от толкова далеч. Освен това моментът никак не беше подходящ и нямаше смисъл да усложнява нещата със съмненията си.

— Мога ли да ви предложа нещо за хапване? Питие? Казахте, че идвате от Ню Йорк?

— Да. С първия полет. Не бих се отказал от чаша кафе… Сидни? — Видя високата й фигура и нетърпеливо я обгърна с поглед.

Сидни се приближи по коридора заедно с майка си. И двете бяха облечени в черно.

— Здравей, Пол.

Брофи отиде бързо при нея, прегърна я и я целуна по бузата, малко по-дълго, отколкото би трябвало. Леко смутена, Сидни го представи на майка си.

— Как го приема Ейми? — попита Брофи.

— При една приятелка е — отговори Сидни. — Все още е твърде малка, за да разбере какво се е случило.

Майка й го изгледа враждебно.

— Да, разбира се. — Брофи отстъпи крачка. Нямаше деца, но това не оправдаваше нелепия му въпрос. Сидни неволно му помогна.

— Пол долетя от Ню Йорк тази сутрин — каза тя.

Майка й кимна разсеяно и отиде в кухнята, за да приготви някаква закуска.

Брофи огледа Сидни. Косата й, руса и копринена, рязко контрастираше на траурната рокля. Потънала в скръб, тя му се струваше особено привлекателна и макар да имаше свои собствени планове, видът й го смути. Тази жена наистина беше красива.

— Хората ще отидат направо в църквата — каза тя. — След службата всички ще дойдат тук. — Мисълта за предстоящото сякаш я изпълваше изцяло.

Брофи веднага долови тона й.

— Не се притеснявай. Аз ще съм на линия винаги когато искаш да останеш сама. Ще пълня чиниите и ще поддържам разговора, докато е нужно. Ако не друго, като адвокат поне се научаваш да говориш много, без да казваш нищо.