Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Няма ли да се връщаш в Ню Йорк?

Брофи поклати глава и се усмихна тържествуващо.

— Ще остана известно време във Вашингтон. — Извади от вътрешния си джоб тънък диктофон и добави: — Погрижил съм се за всичко. Продиктувах три писма и речта, която трябва да произнеса на един прием следващия месец. Това означава, че ще съм на твое разположение, докато имаш нужда от мен. — Усмихна се нежно, прибра диктофона и улови ръката й.

— Трябва да свърша някои неща, преди да тръгнем. — Сидни се усмихна смутено и бавно измъкна ръката си.

— Добре, аз в това време ще подосаждам на родителите ти в кухнята.

Сидни отиде в спалнята. Брофи я проследи с поглед и се усмихна при мисълта за бъдещето. След това отиде в кухнята, където майката на Сидни приготвяше яйца с бекон. Бил Патерсън се суетеше около кафеварката. Телефонът иззвъня. Патерсън вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Ало? Да, домът на семейство Арчър. Да… вижте, не може ли да почака? Добре, добре, един момент.

Мисис Патерсън погледна мъжа си.

— Кой е?

— Хенри Уортън. — Обърна се към Брофи и попита: — Това не беше ли шефът на фирмата ви?

Брофи кимна. Беше човек на Голдман, но макар и този факт да се пазеше в дълбока тайна, Уортън не го обичаше. Брофи очакваше с нетърпение деня, когато щеше да има друг шеф.

— Чудесен човек. Много внимателен с колегите.

— Да, може би. Само че не е подбрал момента — отбеляза Бил Патерсън. Остави слушалката и излезе от кухнята. Брофи се усмихна помирително и отиде да помага на мисис Патерсън.

Бил Патерсън почука на вратата.

— Сидни?

Тя отвори. На леглото бяха разхвърляни множество снимки на Джейсън и семейството му. Патерсън преглътна.

— Скъпа, търсят те от фирмата. Било важно.

— Кой?

— Хенри Уортън.

Сидни сбърчи вежди за миг, но веднага след това лицето й се проясни.

— Сигурно се обажда, за да каже, че няма да може да дойде на службата. В момента съм в немилост. Ще се обадя оттук, татко. Кажи му да почака малко.

Преди да затвори вратата, Патерсън за миг видя, че дъщеря му го гледа засрамена, като ученичка, която са хванали да пуши. Направи крачка към нея и я целуна.

Върна се в кухнята и вдигна слушалката.

— Ще ви се обади след малко, моля почакайте — каза той троснато. Остави слушалката и тръгна към кафеварката, за да продължи, но някой почука на вратата и го прекъсна. Тримата в кухнята вдигнаха очи.

— Очакваш ли някого толкова рано? — попита Бил Патерсън жена си.

Тя поклати глава.

— Сигурно е някой съсед. Отиди да отвориш, Бил.

Той тръгна към вратата. Брофи го последва. Когато отвори, видя двама мъже в костюми.

— С какво мога да ви помогна? — попита Бил Патерсън.

Лий Сойър извади документите си, другият също.

— Специален агент Лий Сойър, ФБР. Това е партньорът ми Реймънд Джаксън.

Сидни бързо прибра снимките и остави само една, от деня, в който се бе родила Ейми. Джейсън, облечен с бяла престилка, държеше в ръце дъщеря си, само на няколко минути. Лицето му изразяваше абсолютната бащинска гордост. Прибра я в чантата си. Беше сигурна, че ще й потрябва по-късно през деня, когато положението станеше нетърпимо. Приглади роклята си, отиде до нощното шкафче, където беше телефонът, седна на леглото и взе слушалката.

— Ало? Хенри?

— Сид.

Ако не беше седнала, със сигурност щеше да падне на пода. Цялото й тяло в миг се отпусна. Имаше чувството, че нещо е смачкало мозъка й.

— Сид? — чу още веднъж. В гласа прозвуча тревога.

Бавно, постепенно успя да се съсредоточи. Имаше чувството, че изплува от някакви дълбини, при които човек не би могъл да оцелее. Умът й заработи изведнъж и докато се бореше с желанието да припадне, успя да произнесе една дума, която смяташе, че повече няма да изрече никога.

— Джейсън?

Майката на Сидни тръгна към пътната врата, за да види кой е дошъл, а в това време Пол Брофи дискретно се оттегли в кухнята. ФБР? Започваше да става интересно. Докато се чудеше дали да се обади на Голдман, Брофи видя телефонната слушалка, оставена край телефона. Беше се обадил Хенри Уортън. За какво ли говореха? Ако успееше да разбере, несъмнено щеше да вдигне акциите си пред Голдман.

Приближи тихо до вратата и се ослуша. Другите все още бяха край пътната врата. Върна се бързо до телефона, взе слушалката и я долепи до ухото си. Чу гласовете, ужасно познати. Челюстта му увисна, а очите му се разшириха. Реагира веднага — извади диктофона от джоба си и записа разговора между Сидни и съпруга й.