Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Зелените й очи блестяха и Сойър трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи над задачата си. Беше като хипнотизиран. Опита се да разгадае дълбините им и установи, че плува в непознати води.

— Става дума за съпруга ви, мисис Арчър — отговори той почти веднага.

— Можем да си говорим на ти. Какво за съпруга ми? Нещо във връзка с катастрофата ли?

Сойър забави темпото. Изучаваше я, но без да личи. Всяка дума, всеки жест, всяка пауза бяха от значение. Това, което правеше в момента, често беше уморително и нерядко се оказваше напразно, но понякога даваше удивително добри резултати.

— Не е било катастрофа, Сидни — каза той накрая.

Светлината в очите й трепна, както осветените прозорци на къщите по време на буря. Устните й бяха леко отворени, но тя мълчеше.

— Самолетът е свален умишлено. Всички на борда, до последния човек, са били убити преднамерено.

Сойър замълча и се вгледа в лицето й. Сидни сякаш изключи и остана в това състояние близо минута. На лицето й беше изписан истински, неподправен ужас. Очите й изгубиха трескавия си блясък.

— Сидни? — обади се Сойър след малко. — Сидни?

Тя се стресна, върна се към реалността, но веднага пак се понесе някъде далеч. После изведнъж се наведе напред, улови глезените си и тялото й се разтърси неудържимо. Започна да стене. Сойър бързо отиде при нея и я улови за раменете.

— Донеси нещо… чай, вода, каквото и да е — нареди на Джаксън. — Рей, бързо!

Джаксън излезе.

Майката на Сидни напълни чаша вода и му я подаде. Бил Патерсън вдигна вестника и му показа заглавието.

— Затова е всичко, нали?

Най-горе с големи букви бе написано:

— Джейсън и всички останали са били жертва на терористи, нали? — попита Бил Патерсън. Чу се тихото хлипане на жена му, която седеше на стола, закрила лице с ръце.

— Не сега, мистър Патерсън. — Тонът на Джаксън не търпеше възражение. Той излезе с чашата.

Пол Брофи междувременно бе излязъл навън, уж за да запали цигара, въпреки студа. Ако някой беше погледнал през прозореца, щеше да види, че говори по малкия си клетъчен телефон.

Сойър се принуди едва ли не да излее водата в гърлото на Сидни и най-накрая тя се съвзе и се надигна. Погледна го с благодарност.

— Сидни, повярвай ми, ако не беше толкова важно, щяхме да те оставим на спокойствие.

Тя кимна. Все още изглеждаше ужасно. Сойър изчака малко, докато събере мислите си, и зададе няколко безобидни въпроса за работата на Джейсън в „Трайтън Глоубъл“. Тя отговори спокойно и с видимо облекчение, макар и да бе озадачена. Сойър огледа обстановката и попита:

— Някакви финансови проблеми?

— За какво е всичко това? — на свой ред запита тя. Бе възвърнала самообладанието си. Спомни си думите на Джейсън, че ще й осигури всичко, което поиска.

— Налага се — отговори Сойър веднага, без никакво колебание и се вгледа в очите й. Сидни имаше чувството, че погледът му прогаря външната й обвивка, че чете мислите й и достига до съмненията, заровени някъде там, вътре. Даде си сметка, че трябва да е много внимателна.

— Разговаряме с всички близки на жертвите. Ако самолетът е свален заради някой на борда, трябва да разберем какви са били причините.

— Да — кимна Сидни. — Ще ви отговоря. Финансово бяхме по-добре от когато и да било преди.

— Сидни, ти си адвокат на „Трайтън“, нали?

— Да. Те са ми клиенти както още петдесетина други. Какво от това?

Сойър смени тактиката.

— Джейсън Арчър си е взел няколко дни отпуск, знаеш, нали?

— Аз съм му жена.

— Добре, в такъв случай може би ще успееш да ни обясниш защо е бил в самолета за Лос Анджелис? — Едва не я попита защо й е казал, че ще се качи на самолета, но за щастие не го направи.

Тонът на Сидни стана делови.

— Предполагам, че вече сте говорили с някого от „Трайтън“. Може би сте говорили и с Хенри Уортън. Джейсън ми каза, че заминава по работа на „Трайтън“. Сутринта, преди да замине, му припомних, че същия ден трябва да замина за Ню Йорк, за да се срещна с хората от „Трайтън“. Тогава Джейсън ми каза, че заминава за Лос Анджелис, защото му предлагали нова работа. Не искаше никой от „Трайтън“ да разбере, че ще пътува, и му обещах да си мълча. Знам, че не е много честна постъпка, но го направих.

— Само че не е имало никаква нова работа.

— Така е. — Сидни се отпусна назад.

— Като негова съпруга, имаш ли някаква представа защо всъщност е отивал в Лос Анджелис? Някакви подозрения?