Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Сидни се уви в палтото си и се качи в колата.

Сидни видя силует на огромна каменна къща сред педантично поддържана градина, оградена с дървета. Ще се справиш, каза си тя. Разпитът можеше да бъде и двупосочен. Ако Гембъл искаше да научи нещо от нея, тя също би могла да научи нещо от него. Последва Лукас през двойната врата, влязоха във внушителен вестибюл и оттам в голяма стая с махагонова ламперия и комфортна мебелировка. По стените бяха окачени оригинални маслени портрети на възрастни мъже. В камината гореше слаб огън. На масата в ъгъла беше сервирана вечеря за двама. Въпреки че нямаше апетит, ароматът й се стори примамлив. На масата се изстудяваше бутилка вино.

Вратата се затвори и изщрака. Тя се обърна и се увери, че е заключена. Зад гърба си чу шум и погледна напред.

Нейтън Гембъл, облечен по домашному, с разкопчана яка на ризата и широки панталони с маншети, стана от един висок стол, който беше обърнат към стената. Пронизващият му поглед я накара да потрепери. Той се приближи до масата.

— Гладна ли си?

— Не, благодаря.

— Е, ако решиш, има предостатъчно храна. Надявам се, няма да възразиш, ако хапна малко.

— Намираш се у дома си.

Гембъл седна и започна да си сервира. Наля вино в две чаши.

— Когато купих къщата, получих в добавка изба с две хиляди много прашни бутилки. Нищо не разбирам от вино, но моите хора твърдят, че колекцията е първокласна. Не че имам намерение да колекционирам каквото и да било. Там, където отраснах, хората колекционираха само пощенски марки. Това тук е за пиене.

— Не мисля, че…

— Не обичам да пия сам. Освен това на самолета ти подейства добре, нали?

Сидни кимна, свали бавно палтото си и пое чашата. Стаята беше успокояващо топла, но тя остана нащрек. Беше задължително, когато си в близост до действащ вулкан или хора като Нейтън Гембъл. Седна на масата и се вторачи в него. Той започна да се храни. Кимна й.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш?

Сидни вдигна чашата.

— Това ми е достатъчно, благодаря.

Той сви рамене, отпи глътка вино и започна да реже голямо парче пържола.

— Неотдавна говорих с Хенри Уортън. Приятен човек. Грижи се за хората си. Ценя това качество. Аз също се грижа за хората си.

Натопи залък хляб в соса и го лапна.

— Хенри ми беше чудесен учител.

— Това е интересно. Аз никога не съм имал учител, когато се издигах. Може би щеше да ми е по-приятно.

Сидни огледа стаята.

— Не личи да си пострадал от това.

Гембъл вдигна чашата си, чукна я в нейната и продължи да се храни.

— Добре ли си? Изглеждаш ми отслабнала, откакто те видях последния път.

— Справям се. Благодаря, че попита.

Тя махна кичур коса от лицето си и продължи да го наблюдава. Стремеше се да владее нервите си. Очакваше неизбежния момент, когато празните приказки щяха да престанат. Предпочиташе да говорят направо. Гембъл си играеше с нея. Беше виждала как го прави с други.

Той напълни чашата си отново и въпреки възражението й напълни и нейната. След още двайсет минути неангажиращ разговор Гембъл избърса устата си със салфетка, стана и отведе Сидни до огромното канапе пред камината. Тя седна, кръстоса крака и незабелязано въздъхна. Той остана прав до камината. Гледаше я изпод гъстите си вежди.

Сидни се взря в огъня, отпи глътка вино и вдигна очи към Гембъл. След като не възнамеряваше да започне, щеше да го направи тя.

— Аз също говорих с Хенри, явно скоро след теб.

Гембъл кимна разсеяно.

— Предположих, че ще ти се обади след разговора ни.

Макар и да запазваше непроницаемия си вид, Сидни вътрешно се гневеше заради начина, по който Гембъл манипулираше и тормозеше хората, за да получи каквото иска. Той извади пура от кутия, оставена върху рафта над камината.

— Възразяваш ли?

— Както казах, ти си у дома си.

— Според някои към пурите не се привиквало. Не съм толкова сигурен, но човек все от нещо трябва да умре, нали?

Сидни отпи още една глътка вино.

— Лукас каза, че си искал да поговорим. Не съм запозната с дневния ред, така че защо не започнеш?

Преди да отговори, Гембъл дръпна няколко пъти от пурата, за да се разгори добре.

— В самолета ме излъга, нали? — В гласа му нямаше и следа от гняв и тя се изненада. Смяташе, че при такива обстоятелства човек като Нейтън Гембъл ще изпадне в неукротима ярост.

— Да, може да се каже, че не бях изцяло откровена.

Едно мускулче на лицето му потрепери.

— Толкова си хубава, че непрекъснато забравям каква е професията ти. Предполагам, че адвокатите правят разлика между „лъжа“ и „не съм изцяло откровен“, само че, честно казано, аз лично не давам пет пари за нея. Ти ме излъга и ще запомня само този факт.