Дейвид Балдачи - Тотален контрол

ФБР се интересуваше само от един обитател, който не беше млад адвокат, специалист по маркетинг или доктор на науките. Сойър нареди нещо по радиостанцията си. В колата с него седяха още трима агенти. Наоколо бяха пръснати още пет екипа на ФБР, както и облечените в черно елитни командоси от корпуса за спасяване на заложници. Взвод местни полицаи също щяха да участват в операцията. Наблизо имаше множество невинни хора и Сойър бе положил големи усилия да не пострада никой, освен този, който според него беше отговорен за смъртта на близо двеста души.

Планът за залавянето беше разработен като по учебник — значително превъзхождаща обекта сила, действаща при пълна изненада и при пълен контрол, така че всякаква съпротива да стане излишна.

Агентите бяха въоръжени с 9-милиметрови пистолети с достатъчно резервни пълнители. Във всяка група имаше по един човек, въоръжен с пушка помпа дванайсети калибър, и друг, въоръжен с автоматична карабина колт. Командосите имаха едрокалибрени автоматични оръжия с електронни лазерни мерници.

Сойър даде знак и всички се раздвижиха. За по-малко от минута командосите стигнаха до вратата на апартамент 321 и взеха на прицел единствения друг възможен изход — двата прозореца на апартамента, гледащи към басейна. След като се увериха, че от апартамента не се чува нищо, командосите разбиха вратата и връхлетяха вътре. Не се чу стрелба. След секунда Сойър получи сигнал, че всичко е спокойно. Той и хората му изтичаха нагоре по стълбата.

Там ги очакваше главният командос.

— Птичката излетяла ли е?

Командосът поклати глава.

— Може да се каже. Някой ни е изпреварил. — Кимна към малката спалня в задната част на апартамента.

Сойър бързо отиде там. Още с влизането потрепери — мястото беше студено като хладилник. Лампата светеше.

Мъжът лежеше по очи между леглото и стената. Виждаха се множество огнестрелни рани по гърба и тила. На пода се търкаляха дванайсет сплескани куршума и оръжието, с което бяха изстреляни. Сойър и двама командоси внимателно повдигнаха трупа, обърнаха го странично и след като го огледаха, го върнаха в положението, в което го бяха заварили.

— Кажете на щатските полицаи веднага да извикат съдебен лекар — излая агент Сойър по радиостанцията. — Криминолозите да дойдат моментално.

Той погледна трупа. Кучият син вече нямаше да взривява самолети, това поне беше сигурно, макар че надупченият с куршуми търбух едва ли беше достатъчно наказание за деянието му. Само че нямаше и да проговори. Сойър излезе от стаята, стиснал радиостанцията в ръка. В коридора видя, че климатикът изстудява на пълна мощност. Температурата едва ли беше повече от десет градуса. Записа в какво положение е заварил регулатора и с върха на химикалката, за да не повреди евентуални отпечатъци от пръсти, го върна в нормално положение. Нямаше смисъл хората му да умрат от студ, докато разследват престъплението. Облегна се на стената. Чувстваше се потиснат. Макар и да не бе хранил големи надежди, че ще заварят заподозрения в апартамента му, сега ставаше ясно нещо по-лошо — някой изпреварваше ФБР. Дали беше изтекла информация, или пък убийството беше част от по-голям план? Сойър се надяваше да разбере.

Сидни излезе от сградата на „Трайтън“ и тръгна през паркинга. Беше толкова замислена, че не видя дългата черна лимузина, докато тя не спря точно пред нея. Задната врата се отвори и слезе Ричард Лукас. Беше с тъмносин еднореден костюм. Лицето му се отличаваше със сплескания нос и малките очички, които бяха твърде близо едно до друго. Широките му рамене и издутината под мишницата вдъхваха респект.

— Мистър Гембъл би искал да се срещне с вас. — Тонът му беше равен. Вдигна ръка върху отворената врата на колата и Сидни видя кобура с пистолета. Сепна се, после преглътна мъчително и очите й заблестяха.

— Не мисля, че това влиза в плановете ми в момента.

Лукас сви рамене.

— Както желаете. Все пак мистър Гембъл смята, че е по-добре да поговори най-напред с вас, за да чуе вашата версия, преди да предприеме каквото и да било. Смята, че колкото по-рано се срещнете, толкова по-добре ще бъде за всички.

Сидни погледна черните стъкла на лимузината.

— Къде иска да се срещнем?

— В имението му. — Погледна си часовника. — Ще пристигнем след около трийсет и пет минути. Разбира се, след като разговорът ви приключи, ще ви върнем тук.

Тя го изгледа.

— А имам ли друг избор?

— Човек винаги има избор, мисис Арчър.