Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Не се сдържа и се надигна, за да погледне. Само на два метра видя мъжки силует. Беше пред вратата на кабинета и натискаше дръжката на вратата. Извади от джоба на ризата си пластмасова карта и я вдигна към процепа, но се поколеба, сякаш се чудеше дали да рискува. Отказа се и я прибра.

Куентин Роу нямаше доволен вид, когато тръгна назад по коридора, откъдето беше дошъл.

Сидни се измъкна от скривалището си и пое в противоположната посока. Когато сви зад ъгъла, чантата й се удари в стената и шумът, макар и слаб, отекна като експлозия в притихналата сграда. Чу, че стъпките притихнаха. След това бързо започнаха да приближават. Сидни забърза по коридора, мина през голямата врата и след секунда застана пред пулта на Чарли.

— Мисис Арчър, добре ли сте? Пребледняла сте като призрак.

Стъпките приближаваха вратата. Сидни направи знак на Чарли да мълчи и да седне на стола си. Той чу стъпките, схвана за какво става дума и бързо зае мястото си зад пулта. Сидни бързо отиде до тоалетната, отвори леко вратата и се обърна към вратата на коридора. Веднага щом Роу се появи, Сидни се престори, че излиза от тоалетната и търси нещо в чантата си. Вдигна очи. Той я гледаше втренчено, все още не беше затворил вратата към охраняваната зона.

— Куентин! — извика Сидни изненадано, доколкото успя. Роу погледна Чарли, после пак нея, изпълнен с подозрения.

— Какво правиш тук? — Не се постара да скрие неудоволствието си.

— Говорих с Кей и тя ми каза, че в бюрото й имало неща на Джейсън. Лични вещи, които исках да взема.

— Нищо не може да се изнася оттук без разрешение. Особено вещи на Джейсън — отвърна той троснато.

Сидни го изгледа фронтално.

— Знам, Куентин.

Отговорът й го изненада. Обърна се към Чарли, който гледаше Роу намръщено.

— Чарли вече ме уведоми, но доста по-любезно. Не ме пусна да вляза, защото не е позволено.

— Съжалявам, ако съм бил груб. В последно време ми се събра доста.

— А на нея не!? — В гласа на Чарли прозвучаха нотки на гняв и изумление. — Тя загуби съпруга си, за бога!

Сидни се намеси, преди Куентин Роу да успее да отговори.

— Чарли, с Куентин вече говорихме за това. Нали, Куентин?

Роу сякаш се смали под убийствения й поглед. Реши да смени темата.

— Стори ми се, че чух шум. — Пак я погледна укоряващо.

— Ние също — отговори тя веднага. — Точно преди да вляза в тоалетната, Чарли отиде да провери какво става. Предполагам, че е чул теб, а ти си чул него. Не смяташе, че е останал някой от служителите. Ти обаче си бил тук. — Тонът й беше не по-малко укоряващ и многозначителен.

Роу се наежи.

— Аз съм президент на тази компания. Мога да идвам по всяко време на денонощието и никой няма да ми държи сметка.

Сидни се втренчи в него.

— Разбира се. Само че би трябвало да работиш за компанията, а не за себе си, независимо че работното време е свършило отдавна. Говоря като юридически съветник на компанията, Куентин. — При нормални обстоятелства и през ум не би й минало да каже подобно нещо на висш служител на фирма клиент.

Роу започна да заеква.

— Разбира се… аз… работя за компанията. Знам всички… — Млъкна изведнъж, защото Сидни се приближи до Чарли и стисна ръката му.

— Благодаря ти, Чарли. Правилата са си правила и не мога да ти се сърдя.

Роу не видя начина, по който Сидни погледна възрастния униформен пазач, но на лицето му видя усмивка на благодарност.

— Лека нощ, Сидни — каза Роу, когато тя се отправи към асансьора.

Не му отговори, дори не го и погледна. Когато изчезна в асансьора, Роу се обърна ядосано към Чарли, който бе тръгнал към вратата.

— Къде отиваш? — попита го.

— Трябва да правя обиколките си — отвърна Чарли спокойно. — Това е част от работата ми. — Наведе се леко, защото Роу беше по-нисък от него. Когато стигна до вратата, се обърна и добави: — Между другото, няма да има обърквания, ако ме уведомявате, че сте тук. — Докосна кобура с пистолета. — Така можем да избегнем неприятни инциденти, нали? — Роу пребледня при вида на оръжието. — Ако пак чуете шум, най-добре ме повикайте, мистър Роу. — На лицето на Чарли се разля широка усмивка.

Роу остана на място известно време, дълбоко замислен, после тръгна към кабинета си.

Лий Сойър огледа триетажната жилищна сграда, намираща се на около пет мили от международно летище Дълес. Обитателите й имаха на разположение напълно обзаведен фитнес-център, басейн с олимпийски размери, сауна и голяма зала за празненства. Това бяха предимно млади и неженени хора с престижни професии, които ставаха рано, за да изпреварят задръстванията по пътя към града. На паркинга се виждаха беемвета, саабове и тук-там някое порше.