Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Разбирам.

— Защо мъжът ти беше в онзи самолет? — Въпросът излетя като снаряд от устните му, но лицето му остана безизразно.

Сидни се поколеба, после реши да му каже. Рано или късно щеше да го направи.

— Джейсън ми каза, че са му предложили висок пост в друга фирма, с централа в Лос Анджелис. Трябвало да се срещне с някои хора, за да уточни подробностите.

— Коя фирма? „Ар Ти Джи“?

— Не, не беше „Ар Ти Джи“. Изобщо не беше конкурент на „Трайтън“. Затова и не сметнах за необходимо да ти кажа истината. Само че, както се оказа, няма никакво значение коя е била тази фирма.

— Защо? — Гембъл я изгледа с изненада.

— Защото Джейсън не ми е казал истината. Не са му предлагали никакъв пост, не е имало насрочени срещи. Открих го току-що.

Каза го колкото можеше по-спокойно.

Гембъл пресуши чашата си и изпуши доста голяма част от пурата, преди да продължи. Сидни бе забелязала подобно поведение и при други свои богати клиенти — нищо не можеше да ги накара да се разбързат. Времето на другите им принадлежеше.

— Значи съпругът ти те е излъгал, а ти излъга мен. Сега от мен се очаква да приема думите ти за чиста монета? — Тонът му си остана равен, но си личеше, че не й вярва. Сидни не можеше да го обвинява. — Ти си мой адвокат. Посъветвай ме какво да правя в тази ситуация, Сидни. Да приема ли показанията на свидетеля, или не?

— Не те карам да приемаш каквото и да било — отговори тя бързо. — Ако не ми вярваш, а сигурно имаш основания, аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.

Гембъл кимна замислено.

— Добре. Какво друго?

— Няма нищо друго. Казах ти всичко, което знам.

Гембъл хвърли пурата в огъня.

— Хайде де! През трите си брака имах възможност да установя за свое разочарование, че съпрузите си споделят някои неща в леглото. Защо да смятам, че ти си по-различна?

— Джейсън не е говорил с мен за работата си в „Трайтън“. Това, което правеше в твоята компания, беше поверително и аз не знам нищо. Аз също имам въпроси, но нямам отговори. — В гласа й се прокрадна горчивина, но Сидни бързо се овладя. — Случило ли се е нещо в „Трайтън“? Нещо, свързано с Джейсън? — Гембъл мълчеше. — Наистина искам да получа отговор на този въпрос.

— Не възнамерявам да ти казвам каквото и да било. Най-напред не знам на чия страна си. Съмнявам се, че си на моя. — Изгледа я толкова свирепо, че тя почувства как се изчервява. Свали на пода кръстосания си крак и го погледна.

— Знам, че се съмняваш.

Гембъл я прекъсна ядосано.

— Дяволски права си, че се съмнявам. „Ар Ти Джи“ е по петите ми. Всички ми говорят, че фирмата ми ще загине, ако не купя „Сайбърком“. Ти как би се чувствала на мое място? — Не я остави да му отговори. Седна до нея и улови едната й ръка. — Виж какво, наистина съжалявам за смъртта на мъжа ти и при други обстоятелства изобщо нямаше да се интересувам защо се е качил на самолета. Когато обаче всички започват да ме лъжат едновременно и бъдещето на компанията ми виси на косъм, започвам да се интересувам. — Гембъл пусна ръката й. Сидни скочи на крака и взе палтото си. Очите й се наляха със сълзи.

— В момента — каза тя — не давам пет пари за теб или компанията ти. Мога да ти кажа само, че нито аз, нито мъжът ми сме направили нещо нередно, каквото и да било. Разбра ли? — Очите й горяха. Дишаше учестено. — А сега искам да си тръгвам.

Нейтън Гембъл я изгледа продължително, после отиде до една масичка в другия край на масата и вдигна телефона. Сидни не го чу какво каза. След малко вратата се отвори и влезе Лукас.

— Последвайте ме, мисис Арчър.

Преди да излезе, тя се обърна към Гембъл. Той вдигна чашата си като за наздравица.

— Нека да поддържаме връзка — каза той тихо. Тези четири най-обикновени думи я накараха да потрепери.

След по-малко от четирийсет и пет минути Лукас я остави при джипа. Тя бързо се качи и подкара. Натисна бутона и набра един от запаметените номера. Отговори сънлив глас.

— Хенри, аз съм, Сидни. Съжалявам, че те събудих.

— Сид, колко е часът? Къде си?

— Искам да ти кажа, че току-що разговарях с Нейтън Гембъл.

Хенри Уортън се събуди напълно.

— Как така?

— Да кажем, че стана по предложение на Нейтън.

— Опитах се да те покрия.

— Знам, Хенри. Оценявам го.

— Как мина?

— При тези обстоятелства едва ли би могло да мине по-добре. Всъщност мина доста цивилизовано.

— Звучи добре.

— Само че нещата могат да се променят и исках да го знаеш. Тръгнах си от къщата му преди малко.

— Как се разделихте с Нейтън?