Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Тя въздъхна.

— Споразумяхме се да поддържаме връзка.

Хотел „Хей-Адамс“ беше само на няколко пресечки от офисите на „Тайлър, Стоун“. Сидни се събуди рано — часовникът показваше пет сутринта. Прецени събитията от предишната вечер. Влизането в кабинета на мъжа й се бе оказало безполезно, а срещата с Нейтън Гембъл не я бе изплашила. Надяваше се да е успокоила Хенри Уортън. Поне засега. Взе душ набързо, поръча си кафе по телефона. Най-късно в седем трябваше да е на път, за да вземе Ейми. Там щеше да поговори с родителите си за възпоменателната служба за Джейсън.

В шест и половина беше облечена и готова да тръгне. Родителите й по навик ставаха рано, а Ейми рядко се будеше след шест. Набра номера. Обади се баща й.

— Как е тя?

— Майка ти се занимава с нея. Току-що я изкъпа. Сутринта нахълта в спалнята ни, красива като принцеса, като че ли светът е неин. — Сидни долови гордост в гласа на баща си. — А ти как си, скъпа? Звучиш ми малко по-добре.

— Държа се, татко. Поспах малко, не знам как успях.

— С майка ти решихме да дойдем при теб и не искаме никакви възражения. Ще се грижим за къщата, ще правим каквото се налага, ще ти помагаме за Ейми.

— Благодаря, татко. Ще съм при вас след два часа.

— Ейми влезе току-що, мокра като врабче след дъжд. Ще ти се обади.

Сидни чу как малките ръчички поемат слушалката. По жицата долетя кискане.

— Ейми, мила, обажда се мама. — Родителите й я увещаваха да каже нещо.

— Здравей, мамо.

— Да, скъпа, обажда се ма-ма.

— На мен ли говориш? — Ейми се разсмя необуздано. В момента това беше любимата й фраза и винаги подскачаше от удоволствие, когато я произнесеше. Дъщеря й продължи да споделя своята представа за живота на език, който Сидни успяваше да дешифрира, поне в по-голямата му част. Тази сутрин ставаше дума за палачинки, бекон и птицата, която нападнала котка на улицата. — Татко, искам татко! — каза детето и усмивката на Сидни се изпари. Затвори очи. Ръката й се плъзна по челото и отмахна кичур коса. Почувства болезнена буца да засяда в гърлото й. Закри слушалката с ръка, за да не чуе Ейми.

— Дочуване, скъпа. Ще се видим скоро. — Сълзите й потекоха свободно. Соленият им вкус й беше добре познат.

— Сидни?

— Да, мамо. — Сидни избърса очите си с ръкав, но сълзите не преставаха да бликат.

— Съжалявам. Ейми не може да говори с теб, без да си спомни за баща си.

— Знам.

— Поне спа добре.

— Ще се видим скоро, мамо.

Сидни затвори телефона и остана няколко минути на мястото си, с ръце в скута. След това отиде до прозореца, дръпна леко завесите и погледна навън. Луната и уличните лампи осветяваха района много добре. Въпреки всичко Сидни не видя мъжа, стаен зад една ограда на отсрещната страна на улицата, който бе насочил към нея бинокъл. По навик, от дългогодишния си опит в подобни занимания, той отбелязваше и най-малките подробности. Лицето и особено очите й бяха уморени. Шията й беше дълга и грациозна, като на фотомодел, но раменете й бяха извити назад, което издаваше напрежение. Когато тя се отдалечи от прозореца, той свали бинокъла от очите си. Тази жена, заключи той, има сериозни проблеми. След като бе видял с очите си подозрителното поведение на Джейсън Арчър на летището сутринта преди самолетната катастрофа, смяташе, че Сидни Арчър има защо да е нервна, разтревожена, дори уплашена. Облегна се на стената и продължи да наблюдава.

Лий Сойър погледна през прозореца на малкия си апартамент в югоизточната част на Вашингтон. През деня оттам се виждаше купола на гара Юниън. Но до разсъмване оставаха поне трийсет минути. Беше се прибрал у дома към четири и половина сутринта, след като бяха открили трупа на човека, заредил самолета с гориво. Позволи си да прекара десет минути под горещия душ, за да се освежи. После се облече, направи си кафе, изпържи две яйца с шунка, която може би трябваше отдавна да е изхвърлил на боклука, и препече няколко филийки хляб. Хапна набързо на масичката за сервиране във всекидневната, осветена само от една нощна лампа. Този малък апартамент беше мястото, където се хранеше и от време на време спеше, защото след развода не бе в състояние да си позволи нищо повече. В действителност обаче това не беше и никога нямаше да бъде негов дом, въпреки че бе донесъл със себе си някои лични вещи, сред които се открояваха снимките на четирите му деца. Взе едната, на най-малката му дъщеря. Всички я наричаха Меги. Беше руса и хубава, наследила високия ръст, правия нос и пълните устни на баща си. Кариерата му във ФБР беше започнала, когато тя растеше, и по-голямата част от юношеството й бе прекарал извън дома. Сега плащаше. Двамата не си говореха. Поне дъщеря му не му говореше.