Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Е, промени ли се това? Джейсън започна ли да се държи различно?

— Да — отговори Кей толкова бързо, че Сидни едва я чу.

— В какъв смисъл?

— Всъщност промениха се множество дребни неща. Първото, което ми направи впечатление, беше, че си поръча ключалка за кабинета.

— Това не е нещо необикновено, Кей. И моят кабинет се заключва. — Сидни погледна към вратата. Дръжката вече не се движеше.

— Знам, Сид. Работата е, че той вече имаше ключалка.

— След като е имал, защо си е поръчал още една?

— Старата беше най-обикновена. Сигурно и твоята е такава.

Сидни пак погледна към вратата.

— Да, такава е. Най-обикновена. А ключалките не са ли едни и същи навсякъде?

— Не са, Сид. Джейсън поръча електронна брава, която се отваря със специална карта с микрочип.

— Карта с микрочип?

— Да, пластмасова, прилича на кредитна карта. Не знам точно как работи, но с такива се влиза в сградата и в някои нейни части с ограничен достъп.

Сидни бръкна в чантата си и извади пластмасовата карта, която беше намерила в бюрото на Джейсън у дома.

— Някой друг в „Трайтън“ има ли такава ключалка на кабинета си?

— Пет-шест души. Повечето обаче са от финансовия отдел.

— А Джейсън каза ли ти защо му е това допълнително подсигуряване?

— Попитах го, защото се обезпокоих да не би някой да е проникнал в сградата и да не са ни казали. Джейсън отговори, че бил поел допълнителни отговорности в компанията и в кабинета му имало неща, които трябвало да се пазят по-добре.

Сидни стана, защото се умори от седене, и закрачи из кабинета си. Отиде до прозореца и се вгледа в тъмнината навън.

— Каза ли ти кой го е натоварил с тези допълнителни отговорности?

— Не. А и не исках да любопитствам.

— Какво още ти направи впечатление?

— Ами… напоследък Джейсън беше станал затворен. Намираше оправдания да не присъства на събранията на персонала. Така продължи целия минал месец.

— А ти попита ли го дали нещо не е наред?

— Да, веднъж, само че той не отговори. Беше добър приятел, но ми беше шеф, така че не исках да му досаждам.

— Разбирам, Кей. — Сидни видя как някаква сянка минава пред процепа на вратата и спира. Изчака няколко секунди, но сянката не се премести. Натисна копчето за безжична връзка и извади кабела от телефонната слушалка. Беше й хрумнало нещо.

— Кей, влизал ли е някой в кабинета на Джейсън?

— Ами… — Колебанието на Кей й позволи да зададе още един въпрос.

— Как е станало, след като вратата е била заключена с новата ключалка?

— Това е проблемът, Сид. Никой не знае кода на бравата. Самата врата е дебела шест сантиметра, масивно дърво, и е монтирана в желязна рамка. Мистър Гембъл и мистър Роу не бяха във фирмата тази седмица, а според мен никой друг не знае какво да прави.

— Значи никой не е влизал в кабинета на Джейсън, откакто… се случи това?

Сидни погледна картата в ръката си.

— Никой. Късно днес се отби мистър Роу. Утре ще дойдат хора от фирмата, която монтира бравата, за да отворят.

— Някой друг?

Кей въздъхна.

— Изпратиха човек от „Секюртек“.

— „Секюртек“? — Сидни премести слушалката в другата си ръка и продължи да наблюдава сянката. Запристъпва към вратата. Не се безпокоеше, че може да е външен човек, защото в сградата продължаваха да работят много от служителите.

— Това консултантът на „Трайтън“ по сигурността ли беше?

— Да. Зачудих се защо са им се обадили. Казват, че било нормална процедура, когато се случи нещо подобно.

Сидни застана вдясно от вратата и бавно протегна ръка към дръжката.

— Сидни, при мен в службата останаха някои неща на Джейсън. Снимки, един пуловер, който ми даде веднъж, книги. Опитваше се да събуди интереса ми към литературата от осемнайсети и деветнайсети век, но, боя се, безуспешно.

— Да, да. Опитваше същото и с Ейми. Наложи се да му напомня, че преди да се занимава с Волтер, е по-добре да се научи да чете й пише.

Двете се засмяха и това беше приятно при дадените обстоятелства.

— Можеш да дойдеш да ги вземеш, когато поискаш.

— Ще дойда, Кей. Ще излезем да хапнем и ще поприказваме повече.

— За мен ще е удоволствие, Сид.

— Благодаря за нещата, които ми каза, Кей. Помогна ми много.

— Джейсън беше свестен човек, Сид.

Сидни почувства как сълзите й напират, но когато погледна сянката под вратата, отново се овладя.

— Да, беше. — Произнесе последната дума с ледено примирение.

— Сид, ако имаш нужда от нещо, от каквото и да е, обади се, чуваш ли?