Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Последва дълга пауза.

— Кей? — Сидни се раздвижи на стъпалата. Започваше да схваща. Изправи се рязко.

— Сид, наистина при нас е строго забранено да обсъждаме компанията. Не искам да имам неприятности.

— Знам, Кей. Аз съм един от адвокатите на „Трайтън“, забрави ли?

— Да, но е малко по-различно. — Гласът на секретарката изведнъж се загуби. Сидни се зачуди дали не е затворила, но след това чу Кей отново. — Можеш ли да ми се обадиш по-късно довечера? Не искам да говоря за това в работно време. Ще съм си у дома към осем. Все още ли пазиш телефонния ми номер?

— Разбира се, Кей. Благодаря ти.

Кей Винсънт затвори, без да каже нищо повече.

Джейсън рядко говореше със Сидни за работата си в „Трайтън“, макар като адвокат от „Тайлър, Стоун“ тя да бе в течение на много неща. Мъжът й гледаше на етичната страна на задълженията си много сериозно. Винаги се стараеше да не поставя жена си в неловко положение. Поне досега. Сидни бавно се върна в подземния паркинг.

Плати на пазача и тръгна към колата си. Изведнъж се обърна, но мъжът вече беше изчезнал зад ъгъла. Сидни се върна бързо на улицата и се озърна. Нямаше жива душа. Но имаше множество магазини. Човек би могъл да се скрие в някой от тях само за секунда. Беше го забелязала най-напред, когато седеше на стъпалата пред ротондата. Гледаше я, скрит зад едно дърво. Беше висок поне един и осемдесет, облечен с тъмен шлифер. Лицето му беше полускрито зад тъмни очила, яката му бе вдигната и още повече скриваше чертите му. На главата си носеше кафява шапка, но въпреки това Сид бе успяла да види, че косата му е светла — руса, червеникаворуса може би. За момент се зачуди дали и параноята не се прибавя към списъка от проблеми, но нямаше време да разсъждава повече. Трябваше да се прибере у дома. Утре трябваше да вземе дъщеря си. Спомни си, че майка й бе споменала възпоменателна служба за Джейсън. Трябваше да я уреди. Мисълта за службата я накара да си спомни кошмарния факт, че Джейсън наистина е мъртъв. Независимо как и защо я бе излъгал, него го нямаше. Сидни подкара към дома.

Под облачната покривка, която бързо превземаше яркосиньото небе, духаше леден вятър. Цяла армия служители обикаляше около мястото на катастрофата, почервеняло от флагчетата, с които отбелязваха местоположението на останките. До кратера беше спрян кран, чиято кофа беше достатъчно голяма, за да побере двама души. Друг подобен кран бе спуснал стрелата си над кратера и въжетата му се губеха в дълбочината на плиткия ад. Наоколо имаше камиони с лебедки и машини, които чакаха реда си. Най-важното, черните кутии, все още не бяха открити.

Извън оградената с жълта лента площ бяха опънати няколко големи палатки. В тях складираха отломките, които щяха да бъдат проучени на място. Джордж Каплан беше в едната от палатките и наливаше кафе от термос в две пластмасови чаши. За щастие снегът бе спрял, но продължаваше да е студено, а прогнозата обещаваше още валежи. Това не беше добре. Снегът можеше да обърка нещата още повече. Каплан подаде едната чаша на Лий Сойър и се огледа. Сойър проследи погледа му.

— Това с резервоара беше добра идея, Джордж — каза той. — Макар и да не беше останало кой знае какво, в лабораторията успяха да установят, че е било използвано старо и надеждно средство — солна киселина. Пробите показват, че би могла да разяде алуминиева сплав с такава дебелина за около два до четири часа и дори по-бързо, ако киселината е била подгрята. Не може да е станало случайно.

Каплан изсумтя.

— Разбира се. Няма как някой механик да се е разхождал по пистата с бутилка киселина и да е залял резервоара, без да иска.

— Нито за миг не съм смятал, че е станало случайно, Джордж.

Каплан разпери ръце.

— Солната киселина може да се пренесе в пластмасов съд, дори в бутилка с пробита капачка, за да се напръска точно където трябва. Детекторите за метал не могат да я хванат. Добър избор. — Лицето на Каплан се изкриви болезнено.

Огледа се още веднъж и отбеляза:

— Добре, че установихме поне приблизително кога е станало. Така кръгът на хората, които са имали достъп до машината и които трябва да проверим, се стеснява.

Сойър кимна.

— В момента ги проверяваме — каза той и отпи от кафето.

— Наистина ли мислиш, че някой е взривил цял самолет, за да премахне един-единствен човек?

— Възможно е.

— Всемогъщи боже, дано не прозвучи грубо, но не виждам защо, ако искаш да очистиш някой, не го причакаш на улицата и не му пръснеш черепа с куршум. Защо е било нужно това? — Каплан седна на един сгъваем стол, затвори очи и разтри слепоочията си.