Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Тук са много педантични относно мерките за сигурност, но ми се струва, че в този случай ситуацията е малко по-различна. А и няма никой. Обикновено сградата е като кошер докъм десет вечерта, но тази седмица са празниците. Сега трябва да направя обиколка на четвърти етаж. Знаете къде е мястото на Кей, нали?

— Да, Чарли. Благодаря ти.

Той стисна ръката още веднъж.

— Както казах, мъжът ви беше добър човек.

Сидни тръгна по меко осветения коридор. Бюрото на Кей беше срещу кабинета на Джейсън. Докато приближаваше, Сидни се огледа внимателно и се ослуша. Беше тихо. В кутия до стола на бюрото на Кей имаше пуловер и няколко снимки в рамки. Сидни бръкна на дъното и видя книга с позлатени ръбове. „Дейвид Копърфийлд“. Една от любимите на Джейсън. Прибра нещата в кутията и я остави където беше.

Огледа се пак. Нямаше жива душа. След като се увери, че е сама поне за момента, Сидни отиде до кабинета на мъжа си. Видя бутоните с цифри и помръкна. Кей не беше споменавала за това устройство. Замисли се за миг, после извади пластмасовата карта от джоба си, огледа се още веднъж и я мушна в процепа. Цифровите бутони светнаха. Сидни прочете надписа „READY“, който светеше до тях. Замисли се и набра няколко цифри. Нищо не се случи. Дори нямаше представа от колко цифри е кодът. Разтревожи се. Опита още няколко комбинации, но без успех.

Почти беше решила да се откаже, когато забеляза малък дисплей в единия ъгъл на таблото. Отброяваше секунди и в момента показваше осем. Светлината на таблото ставаше все по-червена. „По дяволите!“ — изсъска тя. Алармена система! Броячът показваше пет секунди. Представи си всички последствия, ако я хванеха, че се опитва да проникне в кабинета на мъжа си. Катастрофата щеше да е пълна. Когато броячът показа три секунди, Сидни излезе от унеса си. В ума й проблесна още една възможна комбинация. Набра 1–6–0–6 със свито сърце. Натисна последния бутон когато броячът показа нула. Затаи дъх и зачака алармената система да запиши.

Светлината изведнъж угасна. Сидни се облегна на стената. Шестнайсети юни беше рожденият ден на Ейми. В „Трайтън“ вероятно бе забранено за кодове да се използват елементарни за отгатване числа като собствения рожден ден или други подобни. Сидни беше абсолютно сигурна, че Ейми никога не напускаше мислите на баща си.

Издърпа пластмасовата карта от процепа. Извади от чантата си кърпа и улови дръжката на вратата с нея, за да не остави отпечатъци. Това, което правеше, едновременно я възбуждаше и изпълваше с ужас. Усещаше как кръвта пулсира в ушите й. Влезе в кабинета и бързо затвори вратата.

Не можеше да рискува да запали осветлението — беше се подготвила. Фенерчето, което извади от чантата си, беше малко, но силно. Преди да го запали обаче, се увери, че щорите са плътно затворени. Лъчът се плъзна по стените. Беше идвала тук и преди. Освети рафтовете с техническа литература, напълно непонятна за нея. Технократите наистина управляват света, помисли си, ако не за друго, то защото само те могат да се оправят с проклетата машинария, когато се развали.

Компютърът беше изключен и наличието на допълнителна клавиатура, само с цифри, я накара да не изпробва късмета си, като го включи. Дори и да получеше достъп до файловете, колкото и малко вероятно да беше, нямаше представа какво и къде да търси. Не си струваше рискът. Няколко от чекмеджетата на бюрото бяха заключени. В отключените не намери нищо интересно.

За разлика от собствения й кабинет по стените не висяха дипломи — нямаше нищо лично. Забеляза с блеснали очи, че на видно място върху бюрото стои снимката им — Ейми, тя и Джейсън. Докато се оглеждаше, й хрумна, че е поела огромен риск за нищо. Изведнъж чу шум — източникът му беше в кабинета. Обърна се рязко и при движението фенерчето й удари микрофона, който за неин ужас се огъна на две. Остана съвършено неподвижна и зачака звукът да се повтори. Най-накрая, след около минута, насочи вниманието си към микрофона. Опита се да го върне в първоначалния му вид, но не успя. Отказа се, избърса отпечатъците от пръстите си и се върна до вратата. Угаси фенерчето. Отвори отново с кърпичката си, ослуша се и излезе.

Чу стъпките, когато стигна до бюрото на Кей. Помисли си, че може да е Чарли, но не чу подрънкването на връзката ключове. Огледа се бързо, за да определи от коя посока идват. Не беше от фоайето, където беше пултът на Чарли, а от противоположната посока. Скри се зад бюрото на Кей и затаи дъх. Стъпките приближаваха. Спряха. Мина цяла минута в пълна тишина. После се чу леко щракване.