Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Както обикновено самолетът бе пълен. Сидни зае мястото си и забеляза, че до нея седи възрастен мъж, облечен в старомоден костюм на ситни райета, с жилетка. На фона на колосаната му риза се открояваше ярко червена вратовръзка с голям възел. В скута си държеше протрито кожено куфарче. Гледаше през прозореца, а пръстите му се свиваха и отпускаха нервно. Около ушите му стърчаха бели кичури. Яката на ризата му висеше свободно около кльощавия врат. Сидни забеляза, че по лявото слепоочие и над горната му устна има капчици пот.

Самолетът се добра тромаво до главната писта. Елероните се раздвижиха и застанаха надолу в положение за излитане и това сякаш поуспокои възрастния мъж. Той се обърна към Сидни.

— Вече гледам само това. — Гласът му беше дълбок и груб, украсен от провлечените обертонове на южняшкия говор.

Сидни го изгледа с любопитство.

— Кое?

Той посочи малкия илюминатор.

— Проклетите плоскости трябва да застанат така, че това нещо да може да се издигне над земята. Спомняте ли си онзи самолет от Де-тройт? — Произнесе името на града, сякаш се състоеше от две думи. — Проклетите пилоти забравили да ги сложат в правилно положение и всички на борда измряха, освен едно малко момиченце.

Сидни хвърли бегъл поглед към прозореца.

— Сигурна съм, че пилотите знаят за тези неща — отвърна тя и въздъхна. Последното нещо, от което имаше нужда сега, беше страхлив пътник. Отново насочи вниманието си към бележките, за да прегледа още веднъж представянето си, преди стюардесите да минат и да накарат всички да оставят вещите си под седалките. Когато видя, че тръгват да проверят салона за последен път, тя прибра листата в куфарчето си и го мушна под предната седалка. През илюминатора се виждаше тъмната вълниста повърхност на река Потомак, осеяна с чайки. От разстояние приличаха на плуващи топки смачкана хартия. Първият пилот бодро обяви, че самолетът им е следващ по ред на опашката за излитане.

Няколко секунди по-късно машината се отдели от пистата. След като направи плавен ляв завой, за да избегне забраненото за полети пространство над Капитолия и Белия дом, постепенно се издигна.

Скоро след като самолетът застана хоризонтално на височина от десет хиляди метра, покрай тях мина количката с напитки. Сидни взе чаша чай и обичайното пликче солени фъстъци. Възрастният мъж до нея поклати глава, когато го попитаха какво желае, и продължи тревожно да гледа през илюминатора.

Сидни се наведе и извади куфарчето си с надеждата да успее да поработи през следващия половин час. Облегна се удобно и извади няколко листа. Преди да се съсредоточи върху съдържанието им, забеляза, че възрастният продължава да се взира навън, през дебелото стъкло. Дребното му тяло беше напрегнато — той преживяваше всяко друсване, вслушваше се във всеки звук, който би могъл да вещае катастрофа. Изражението на Сидни омекна. Да те е страх е достатъчно трудно само по себе си. Да си мислиш, че си сам в това, усложнява положението още повече. Тя протегна ръка, потупа го леко по дланта и му се усмихна. Той се обърна бързо към нея и отвърна на усмивката й, леко смутен. Лицето му почервеня.

— Летят толкова често, че няма начин да не са научили всички трикове — каза Сидни тихо, успокоително.

Възрастният се усмихна пак и разтри дланите си, за да възстанови кръвообращението.

— Вие сте абсолютно права… мадам.

— Сидни. Сидни Арчър.

— Казвам се Джордж Биърд. Приятно ми е да се запознаем, Сидни. — Стиснаха си ръцете енергично.

Изведнъж Биърд се вторачи навън към пухестите облаци. Слънцето светеше ослепително и той спусна сенника до половината.

— Толкова много съм летял през годините, че би трябвало вече да съм свикнал.

— На всекиго може да се случи, Джордж. Независимо колко пъти е летял — отговори Сидни мило. — Все пак самолетите не са и наполовина толкова страшни, колкото таксито, което ще вземеш на летището.

И двамата се засмяха. Тогава самолетът подскочи особено силно при поредната въздушна яма и лицето на стария човек отново стана пепеляво.

— Често ли пътуваш до Ню Йорк, Джордж? — Сидни се опитваше да задържи погледа му с очите си. Никога в миналото не се бе притеснявала от каквито и да било превозни средства. Откакто обаче имаше Ейми, когато се качваше на влак или самолет, или дори на колата си, усещаше леки бодвания. Самолетът продължи да се тресе и възрастният мъж отново се стегна.

— Джордж, всичко е наред. Само малко турбулентност.