Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Шофьорът я погледна.

— Всичко наред ли е, мисис Арчър? Не се ли чувствате добре? — През последните няколко секунди бе пребледняла още повече. — В колата имам тиленол. Ще ви ободри. И на мен ми призлява в самолет… с този рециклиран въздух… Все едно, когато излезете навън, ще се почувствате по-добре. Ако, разбира се, въздухът в Ню Йорк може да се смята за свеж. — Усмихна й се.

Усмивката му внезапно изчезна, защото Сидни се втурна нанякъде.

— Мисис Арчър! — Забърза след нея.

Сидни настигна една униформена жена, чиито отличителни знаци показваха, че е служител на „Американ Еърлайнз“.

Трябваше да минат няколко секунди, докато Сидни успее да формулира въпроса си. Очите на младата жена се разшириха.

— Не съм чула нищо такова. — Каза го много тихо, сякаш за да не обезпокои някои от хората наоколо. — Откъде научихте? — Когато Сидни й обясни, жената само се усмихна. По това време шофьорът вече беше при тях. — Вижте, току-що излизам от инструктаж. Ако се бе случило нещо подобно, щях да го знам, повярвайте ми.

— Ами ако се е случило току-що? Искам да кажа… — Сидни повиши глас.

— Госпожо, всичко е наред, разберете. Наистина. Няма защо да се безпокоите. Това е най-безопасният начин за пътуване. — Жената улови едната й ръка здраво, усмихна се на шофьора окуражително, обърна се и се отдалечи.

Сидни остана на място още няколко секунди, загледана след нея. След това пое дълбоко дъх, озърна се и поклати отчаяно глава. Тръгна към изхода и погледна шофьора, сякаш го виждаше за първи път.

— Как се казваш?

— Том Ричардс. Хората ме наричат Томи.

— Томи, откога си на летището тази сутрин?

— Ами… около половин час. Предпочитам да идвам малко по-рано. Бизнесмените… хм… хората нямат нужда от транспортни главоболия, нали?

Стигнаха до изхода и леденият вятър блъсна Сидни по зачервеното лице. Тя се олюля за момент и Томи я улови за лакътя, за да я подкрепи.

— Не изглеждате много добре, мисис Арчър. Искате ли да ви заведа на лекар?

Сидни възвърна равновесието си.

— Добре съм. Да се качваме в колата.

Томи сви рамене и я отведе при блестящ линкълн. Отвори й вратата и изчака да се качи.

Сидни се облегна на седалката. Дишаше трудно, виеше й се свят. Томи седна зад волана и запали двигателя. Погледа я в огледалото.

— Слушайте, не искам да ставам досаден, но все пак… добре ли сте?

Тя кимна и успя да се поусмихне.

— Добре съм, благодаря.

Пое пак въздух, разкопча палтото, оправи роклята си и кръстоса крака. Купето на лимузината беше много топло и след краткия престой на студа Сидни си даде сметка, че всъщност никак не се чувства добре. Погледна тила на шофьора.

— Томи, чу ли нещо за самолетна катастрофа днес? Докато беше на летището или по новините?

Томи повдигна вежди учудено.

— Катастрофа? Не, не съм чул. Цяла сутрин слушах новини по радиото. Кой казва, че се е разбил самолет? Това е налудничаво. Имам приятели в повечето авиолинии. Щяха да ми кажат.

Погледна я боязливо, сякаш изведнъж се бе усъмнил в душевното й здраве.

Сидни не отговори, а се отпусна назад. Взе клетъчния телефон от мястото му и набра офиса на „Тайлър, Стоун“ в Ню Йорк. Погледна часовника си. Беше рано. Срещата нямаше да започне преди единайсет. Тя наруга мислено Джордж Биърд. Знаеше, че шансовете мъжът й да е загинал при самолетна катастрофа са едно на милион, при това предполагаема катастрофа, за която засега знаеше само един примрял от страх старец. Поклати глава и най-накрая се усмихна. Цялата история беше абсурдна. Джейсън сигурно работеше на компютъра си, пиеше второто кафе след закуска или, още по-вероятно, гледаше филма в самолета. Пейджърът му, изглежда, събираше прах на нощното му шкафче. Щеше да му даде да разбере, когато се върне. Джейсън щеше да й се смее, но все едно — в момента страшно й се искаше да чуе тъкмо този смях. Свърза се.

— Обажда се Сидни. Кажете на Пол и Харолд, че пристигам. — Погледна равномерния поток от коли навън и добави: — Най-много след трийсет и пет минути.

Прекъсна линията и пак се загледа през прозореца. Дебелите облаци бяха натежали от влага и вятърът успя да разклати дори тежката лимузина, докато минаваха по моста над Ийст Ривър и навлизаха в Манхатън. Томи я погледна в огледалото отново.

— Казаха, че щяло да вали сняг днес. Много. Мен ако питате, пак лъжат. Не помня някога да са познавали какво ще е времето. Ако обаче познаят, ще си имате проблеми с прибирането. В наши дни затварят Ла Гуардия и при най-малкото нещо.