Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Той пое дълбоко въздух и най-накрая я погледна право в очите.

— Член съм на директорските бордове на няколко компании. Трябва да летя до Ню Йорк два пъти годишно.

Сидни погледна документите пред себе си и изведнъж си спомни нещо. На четвърта страница имаше грешка. Трябваше да я поправи, когато стигнат в града.

Джордж Биърд докосна ръката й.

— Струва ми се, че поне днес няма от какво да се безпокоим. Искам да кажа… рядко стават по две катастрофи в един и същи ден, нали?

Сидни се бе замислила за документите и не отговори веднага. Най-накрая се обърна към него и присви очи.

— Моля?

Биърд се наведе към нея и заговори доверително, тихо:

— Рано тази сутрин излетях от Вирджиния с една раздрънкана барака. В осем часа бях във Вашингтон. Дочух двама пилоти да си приказват. Направо не ми се вярваше. Бяха притеснени, личеше си. Дявол да го вземе, и аз бих се притеснил.

Объркването на Сидни се изписа по лицето й.

— Какво имате предвид?

Биърд се наведе към нея още повече.

— Не знам дали са го оповестили официално, но слуховото ми апаратче работи доста добре, откакто му смених батерията. Онези приятели може би си мислеха, че няма да ги чуя. — Той замълча драматично и се озърна, после отново се наведе към Сидни. — Рано тази сутрин е станала самолетна катастрофа. Никой не е оцелял. — Погледна я. Гъстите му бели вежди потрепваха като котешки опашки.

За момент Сидни почувства, че най-важните органи на тялото й спират да действат едновременно.

— Къде?

Биърд поклати глава.

— Това не го чух. Бил е реактивен самолет, при това доста голям, дотолкова разбрах. Явно е паднал от небето като круша. Затова пилотите са били толкова притеснени… Ако не знаеш каква е причината, е още по-лошо, нали?

— А знаете ли на коя авиокомпания е бил?

Той отново поклати глава.

— Предполагам, че скоро ще разберем. Обзалагам се, че когато стигна в Ню Йорк, вече ще го дават по телевизията. За всеки случай се обадих на жена си, за да й кажа, че съм добре. Разбира се, тя още нищо не знаеше, но все пак не исках да започне да се притеснява, ако види по телевизията или нещо такова.

Сидни погледна ярко червената му вратовръзка. Изведнъж й заприлича на огромна кървава рана на гърлото му. Вероятността? Не беше възможно да е пострадал. Тя поклати глава и се загледа право напред. И осъзна как бързо да ликвидира безпокойството си. Сидни извади кредитната си карта, мушна я в процепа на устройството, монтирано на облегалката пред нея, и взе слушалката на телефона. Веднага набра номера на сателитния пейджър на Джейсън. Не знаеше номера на клетъчния му телефон, а и при всички случаи той обикновено го изключваше по време на полет. Вече му бяха правили два пъти забележка да не го използва в самолет. Сидни се помоли да е взел пейджъра със себе си. Погледна часовника си. По това време самолетът му трябваше да е някъде над Средния запад, но тъй като съобщенията минаваха през сателит, пейджърът му би ги уловил без проблем. Проблемът беше, че не би могъл да й се обади по телефона на самолета. Боинг 737 все още не бе оборудван с техника, позволяваща това. Реши да остави номера в кабинета си. Щеше да изчака десет минути и да позвъни на секретарката си.

Минаха десетте минути и тя набра номера. Секретарката й се обади при второто позвъняване. Не, съпругът й не се бе обаждал. Сидни настоя да провери и телефонния секретар. И там нямаше нищо. Секретарката не бе чула нищо за самолетна катастрофа. Сидни започна да се пита дали Джордж Биърд не е разбрал погрешно разговора на пилотите. В състоянието си вероятно си въобразяваше всевъзможни трагедии, но все пак трябваше да е сигурна. Трескаво затърси в паметта си името на авиокомпанията, с която летеше мъжът й. Позвъни на „Информация“ и поиска номера на „Юнайтед Еърлайнз“. Най-накрая се добра до човешко същество и й обясниха, че авиокомпанията наистина имала ранен сутрешен полет до Лос Анджелис от Дълес, но нямало никакви съобщения за катастрофа. Стори й се, че жената отсреща не желае да разговаря по въпроса, и това придаде нова сила на опасенията й. После се обади на „Американ“ и най-накрая на „Уестърн Еърлайнз“. И в двата случая не успя да се свърже. Телефонните линии, изглежда, бяха задръстени от обаждания. Опита пак, но резултатът не беше по-различен. Постепенно тялото й се скова. Джордж Биърд отново докосна ръката й.

— Сидни? Мадам… всичко ли е наред?

Тя не отговори и продължи да гледа втренчено напред.