Дейвид Балдачи - Тотален контрол

След като изми ръцете си, Джейсън огледа новата очилата физиономия в огледалото. В отражението видя как високият рус мъж, когото бе зърнал преди малко, влиза в тоалетната, как отваря вратата на последната кабина и влиза. Джейсън подсуши ръцете си внимателно и среса новата си коса. Високият излезе, нахлупил широкополата му шапка на главата си. Ако Джейсън не беше дегизиран, с този мъж биха могли да минат за близнаци. Когато излизаха, двамата за момент се сблъскаха. Джейсън веднага се извини, мъжът го изгледа, после се отдалечи със самолетния му билет в джоба си. Джейсън прибра белия плик в джоба на палтото си.

Когато тръгна към мястото си, видя редицата телефонни автомати. Поколеба се за миг, после отиде до тях и набра номера.

— Сид?

— Джейсън? — Сидни се обличаше, хранеше Ейми и тъпчеше куфарчето си с папки едновременно. — Какво има? Да не би полетът ти да закъснява?

— Не, не. Летим след няколко минути. — Замълча за момент, защото зърна отражението на променения си външен вид в блестящата повърхност на телефона. Почувства се неловко да разговаря с жена си така.

Сидни се бореше с палтенцето на Ейми.

— Е, случило ли се е нещо?

— Не, просто реших да ти се обадя. Да видя какво става при теб.

Сидни изпъшка отчаяно.

— Окей, слушай какво става. Закъснявам както обикновено, дъщеря ти не желае да ми помага и току-що разбрах, че съм забравила самолетния билет и някои документи, които ще ми трябват, в службата. Това означава, че вместо половин час излишно време, имам по-малко от десет секунди…

— Съжалявам, Сид. Аз… — Ръката му стисна найлоновия сак. Днес беше последният ден. Последният ден, повтаряше си наум. Ако нещо се случеше с него, ако поради някаква причина, въпреки предпазните мерки, не успееше да се върне, тя нямаше да разбере, нали?

Сидни вече беснееше. Ейми току-що беше изляла паничката върху палтенцето си, а голяма част от млякото бе попаднало в натъпканото с документи куфарче.

— Джейсън, трябва да затворя.

— Сид, почакай, недей. Трябва да кажа на някого…

Сидни стана. Огледа пораженията, нанесени от двегодишната й дъщеря, която сега гледаше непокорно към майка си, с брадичка, която силно напомняше нейната собствена. Тонът й не търпеше възражения.

— Джейсън, това ще почака. Аз също трябва да гоня самолет. Дочуване.

Затвори, грабна дъщеря си подмишница и хукна към вратата.

Джейсън остави слушалката бавно и се обърна. Въздъхна дълбоко и за стотен път се помоли денят да приключи така, както бе планирано. Не забеляза мъжа, който погледна към него небрежно и се обърна на другата страна. Малко по-рано, преди Джейсън да се преобрази в тоалетната, същият мъж бе минал покрай него, достатъчно близо, за да прочете какво пише на етикета на чантата му. Това бе малък, но съществен пропуск от страна на Джейсън, защото на етикета бяха записани истинското му име и адрес.

Няколко минути по-късно Джейсън застана на опашката, за да се качи на своя самолет. Извади белия плик, който бе взел от русия мъж, и измъкна отвътре самолетния билет. Зачуди се що за град е Сиатъл. Погледна към другия край на салона и видя как „близнакът“ му се отправя към изхода за Лос Анджелис. След това Джейсън видя още един от пътниците за Лос Анджелис. Висок и строен, плешив, с квадратно лице, половината от което бе скрито зад гъста брада. Изразителната физиономия му се струваше позната, но Джейсън не беше в състояние да си спомни нищо конкретно. Мъжът изчезна през вратата към чакащия самолет. Джейсън сви рамене, подаде чинно бордната си карта и тръгна през прохода.

Само половин час по-късно, когато самолетът, в който беше Артър Либерман, се разби на земята и нагоре към белите облаци се понесоха кълба черен дим, на стотици мили северно от мястото на катастрофата Джейсън Арчър отпи от кафето си и отвори капака на преносимия компютър. Усмихна се и погледна през прозореца. Първата част от пътуването му бе минала без проблеми, а главният пилот обяви, че времето позволява спокоен полет.

Сидни Арчър натисна нетърпеливо клаксона и колата пред нея най-после тръгна. Погледна часовника на таблото — както винаги закъсняваше. Вдигна машинално очи към огледалото, за да провери седалката за деца. Ейми, стиснала малкия Мечо Пух, спеше дълбоко. Ейми имаше гъстата руса коса на майка си, волевата й брадичка и тънкия й нос. Танцуващите сини очи, както и голяма част от атлетичната си грациозност бе наследила от баща си, въпреки че самата Сидни в колежа бе играла нападател в женския баскетболен отбор.