Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Сега Сидни сви в паркинга и намери място пред ниската тухлена постройка. Излезе, отвори задната врата и нежно вдигна дъщеря си от детската седалка, като внимаваше да не изпусне Мечо Пух и чантичката с вещите на Ейми. Сложи качулката на главата й и прикри личицето й от хапещия вятър с палтото си. Надписът над двойната стъклена врата гласеше: „Дневна детска градина, окръг Джеферсън“.

Когато влезе, Сидни свали палтото на Ейми и се постара да заличи следите от сутрешния инцидент с овесените ядки, след това провери закуската в чантичката й и я предаде на Карин — една от гледачките.

— Здрасти, Ейми. Имам няколко нови играчки, които сигурно ще искаш да видиш. — Карин коленичи пред нея. Ейми продължаваше да стиска мечето, упорито пъхнала десния си палец в малката си устичка.

Сидни вдигна чантата й.

— Малко боб, сандвич, сок и един банан. Закусвала е. Чипс и бонбонче, но само ако много слуша. Остави я да поспи повечко следобед, защото не спа добре през нощта.

Карин подаде пръст на Ейми.

— Добре, мисис Арчър. Ейми винаги слуша много, нали, Ейми?

Сидни приклекна и целуна дъщеря си.

— Карин, ще дойда да я взема около седем и половина довечера.

— Добре.

— Довиждане, мамо. Обичам те.

Сидни се обърна и видя как Ейми й маха. Малките пръстчета се носеха нагоре-надолу във въздуха. Острата брадичка се превърна в смешна малка издатинка и с нея си отиде и гневът на Сидни заради сутрешното сражение. Тя също й махна.

— И аз те обичам. Довечера ще похапнем малко сладолед, скъпа, но след вечеря. Сигурна съм и че татко ще се обади, за да си побъбрим, нали?

На лицето на Ейми се появи щастлива усмивка.

Половин час по-късно Сидни спря в гаража на фирмата. Грабна куфарчето от съседната седалка, затръшна вратата и се втурна към асансьора. Леденият вятър, който фучеше из подземния паркинг, я накара да си мисли за по-хубави неща. Скоро щяха да запалят камината във всекидневната. Обичаше миризмата на огън — караше я да се чувства уютно и сигурно. Приближаването на зимата насочи мислите й към идващата Коледа. Това щеше да е първият декември, когато Ейми щеше да е в състояние наистина да оцени празника. Самата Сидни изпитваше все по-голяма радостна възбуда. За Деня на благодарността обикновено ходеха на гости у родителите й, но тази година Джейсън, тя и Ейми щяха да си останат у дома за Коледа. Само тримата. Пред пращящия огън и коледната елха, и купчината подаръци за двегодишната им дъщеря.

Макар и да се бе упреквала, че закъснява, когато Сидни излезе от асансьора, беше едва осем без петнайсет. Независимо че работеше само на половин ден, Сидни беше един от адвокатите във фирмата, които работеха най-много. Старшите съдружници в „Тайлър, Стоун“ се усмихваха доволно всеки път, когато минеха покрай вратата на кабинета й, защото виждаха как усилията й непрекъснато увеличават дяловете им. Вероятно бяха убедени, че я използват, но Сидни всъщност имаше свои лични планове. Работата на половин ден беше временна мярка. Сидни винаги можеше да практикува професията си, но можеше да бъде майка на дъщеря си само докато тя е малка.

Бяха купили старата тухлена къща почти на половин цена поради скъпия ремонт, от който се нуждаеше. Сидни, Джейсън и група майстори бяха приключили работата за две години, след тежки преговори за цените. Бе се наложило да продадат ягуара и да го сменят с раздрънкан шестгодишен форд. От големите студентски заеми не бе останало почти нищо, така че разходите им бяха намалени почти наполовина — чрез здрав разум и жертви. След още една година семейство Арчър нямаше да има никакви дългове.

Спомни си нощта. Новината на Джейсън наистина я бе изненадала. Когато обаче се замисли за следствията, почувства как устните й се разтеглят в усмивка. Гордееше се с Джейсън. Той заслужаваше подобен успех повече от всеки друг. Сега чувстваше угризения, че му бе затворила телефона. Когато го видеше пак, трябваше да компенсира грешката си.

Сидни отвори вратата, мина забързано през богато обзаведеното фоайе и отвори вратата на кабинета си. Провери електронната поща и оставените съобщения. Нищо спешно. Натъпка в куфарчето си документите, които щяха да са й нужни за пътуването, грабна самолетните билети и пъхна преносимия компютър в кожената му калъфка. Записа порой от устни инструкции за секретарката си и четирима други адвокати от фирмата, които й помагаха. Достатъчно натоварена, успя да се довлече някак до асансьора.

Предаде багажа си на летището и след няколко минути зае мястото си в самолета — боинг 737. Беше сигурна, че ще излетят навреме и ще пристигнат навреме на нюйоркското летище Ла Гуардия след около петдесет минути. За нещастие, пътят с кола от летището до града отнемаше толкова време, колкото и прелитането на разстоянието, около двеста и трийсет мили, от националната столица до столицата на финансовия свят.