Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Джейсън Арчър погледна дисплея на пейджъра си и номера, изписан на него. Разтри брадичката си, после свали очилата и ги избърса със салфетката, която му бяха сервирали с обяда. Беше прекия служебен телефон на жена му. Както и самолетът на жена му, DC 10, на който летеше той, също беше оборудван с телефони за пътниците. Протегна ръка, за да вземе слушалката, но я отдръпна. Знаеше, че жена му днес е в нюйоркския офис на фирмата, и му се стори странно, че иска от него да позвъни в кабинета й във Вашингтон. Мисълта, че нещо може да се случило с Ейми, го ужаси за миг. Отново погледна пейджъра. Повикването беше направено в девет и половина източно време. Поклати глава. По това време жена му трябваше да е в самолета, по средата между Вашингтон и Ню Йорк. Нямаше как да се обажда заради Ейми. Тя трябваше да е в детската градина доста преди осем. Да не би да му се обаждаше, за да му се извини, задето бе затворила телефона? Това, заключи той, не бе възможно. Случилото се сутринта не би могло да бъде квалифицирано дори като дребно скарване. Не можеше да си обясни. Защо, по дяволите, ще му се обажда от самолета и ще остави служебния си номер във Вашингтон?

Изведнъж пребледня. Оставаше възможността да не се е обадила жена му. Предвид особените обстоятелства реши, че е по-вероятно да не е била тя. Огледа се инстинктивно. На екрана отпред се въртеше някакъв филм.

Стюардесите прибираха остатъците от храната и предлагаха възглавници и одеяла. Ръката на Джейсън се сви импулсивно около дръжката на коженото куфарче. Хвърли поглед към металната кутия с компютъра, мушната под предната седалка. Може би бяха отменили пътуването й? Но Гембъл вече беше в Ню Йорк, а никой не би се осмелил да не се яви на среща с него. Освен това сделката със „Сайбърком“ бе в критична фаза.

Облегна се на седалката си и ръката му започна да мачка пейджъра като топка маджун. Какво щеше да стане, ако се обади в службата на жена си? Щяха ли да го препратят в Ню Йорк? Или пък да позвъни у дома и да провери за съобщения на телефонния секретар? За да го направи обаче, трябваше да използва клетъчния телефон. Имаше нов, подобрен модел, с разширени възможности за засекретяване, но авиокомпаниите забраняваха ползването на клетъчни телефони по време на полет. Можеше да се обади единствено по телефона в самолета, но в този случай трябваше да използва кредитна или телефонна карта. И линията не беше защитена от подслушване. Това даваше възможност да открият местонахождението му. Най-малкото щеше да остави следа. Знаеше се, че се е отправил към Лос Анджелис. Вместо това летеше над Денвър, Колорадо, на път към Северозападното крайбрежие. След като всичко бе обмислено толкова внимателно, това неочаквано събитие го смути дълбоко. Надяваше се то да не вещае усложнения.

Джейсън погледна пейджъра отново. Устройството предлагаше новинарска услуга и по няколко пъти на ден показваше последните събития. Политическата и финансовата информация в момента не го интересуваше. Продължи да разсъждава за предполагаемото съобщение от жена си още няколко минути, след което го изтри и отново си сложи слушалките, за да продължи да гледа филма. Но умът му бе твърде далеч от движещите се по екрана образи.

Сидни се втурна през тълпата на летище Ла Гуардия, двете чанти се удряха в краката й. Не видя младия мъж, докато едва не се блъсна в него. Още нямаше трийсет, беше с черен костюм и вратовръзка, с шофьорска фуражка, кацнала върху къдравата кестенява коса. Сидни спря и го загледа глупаво, занемяла в очакване на жестоката новина. След това забеляза табелата с името й, която държеше в ръка, и цялото й тяло се отпусна от облекчението. Фирмата беше изпратила кола, за да я посрещне и откара до офиса в Манхатън. Беше забравила. Кимна бавно и кръвта й отново започна да циркулира.

Младежът взе едната от чантите й и тръгна към изхода.

— Обадих се във Вашингтон и получих описанието ви. Предпочитам да го направя, вместо да рискувам да не забележите табелата. Тук всички бързат и никой не гледа какво става наоколо. Човек трябва да се подсигури. Колата е пред входа. Може би ще е добре да закопчаете палтото си. Навън е ужасно студено.

Когато минаха покрай гишетата за регистрация, Сидни се поколеба. Навсякъде имаше огромни опашки от пътници, които се опитваха да се надпреварват с един свят, чиито изисквания все повече и повече надвишаваха човешките възможности. Тя бързо се огледа за служител на авиолиния, останал без работа. Видя единствено униформени носачи, които спокойно мъкнеха багаж сред истерията на трескавите пътници. Хаосът беше пълен, но това беше нормалният хаос.