Дейвид Балдачи - Тотален контрол

От портфейла си извади пластмасовата карта, с която бе отворил вратата на кабинета си. Вече нямаше да има нужда от нея. Захвърли я в чекмеджето на бюрото си и го затвори.

Огледа куфарчето още веднъж. Не му бе приятно да лъже жена си. Никога досега не го бе правил и ненавиждаше подобни неща. Но всичко щеше да приключи съвсем скоро. Потрепери при мисълта за рисковете, които бе поел. Потрепери още веднъж, когато си спомни, че жена му не знае абсолютно нищо за тях. Мълчаливо повтори целия план. Откъде трябва да мине, какви заблуждаващи ходове трябва да направи, псевдонимите на хората, с които да се срещне. Въпреки всичко умът му продължаваше да се рее. След днешния ден за първи път щеше да е в състояние да каже, че рискът си е струвало да бъде поет. Просто трябваше да оцелее.

Бързо настъпващата утрин скоро щеше да разпръсне тъмнината, покрила международно летище Дълес. Докато новият ден се протягаше, за да се разбуди, пред терминала спря такси. Задната врата се отвори и Джейсън Арчър слезе. В едната си ръка носеше коженото куфарче, а в другата черната метална кутия, в която беше преносимият му компютър. На главата си сложи широкопола шапка с кожена лента.

Джейсън се усмихна, когато си спомни как бе правил любов с жена си. След това и двамата взеха душ, но ароматът на секс все още бе в стаята и той би го направил още веднъж, ако имаше време.

Остави компютъра за момент, протегна ръка към задната седалка и извади голямата брезентова чанта, която метна през рамо.

На гишето на „Уестърн Еърлайнз“ Джейсън показа шофьорската си книжка, получи бордна карта, регистрира брезентовата чанта. Пооправи яката на палтото си от камилска вълна. Панталоните му бяха тъмносиви, широки. Едва ли някой би забелязал, но чорапите му бяха бели, спортни, а черните обувки всъщност бяха маратонки. Няколко минути по-късно Арчър си купи вестник и чаша кафе. След това мина през портала на охраната.

Автобусът, който ги отведе до терминала, беше почти пълен. Джейсън стоеше сред мъже и жени, облечени почти като него — тъмни костюми, нещо цветно около шията, чанти, стиснати в уморени ръце. Самият той не пусна брезентовата чанта нито за миг. Кутията с компютъра беше в краката му. От време на време вдигаше очи и оглеждаше сънливите си спътници. Отново се вторачваше във вестника.

Настани се в голямата чакалня пред изход 11 и провери колко е часът. Приемането на пътниците щеше да започне скоро. Погледна през стъклото и видя редицата самолети с познатата емблема на авиокомпанията, които се подготвяха за ранните полети. Слънцето бавно се издигаше над Източното крайбрежие и багреше небето в розово. Вятърът навън блъскаше дебелото стъкло. Хората от персонала на летището свиваха глави в яките, за да се предпазят от поривите на природата. Зимата съвсем скоро щеше да е в разгара си и чак до следващия април щяха да царуват ветрове и снеговалежи.

Джейсън извади бордната карта от вътрешния джоб на палтото — „Уестърн Еърлайнз“, полет 3223 от международно летище Дълес, Вашингтон, до международно летище Лос Анджелис, без междинно кацане. Джейсън бе роден и отраснал в Лос Анджелис, но не бе стъпвал там повече от две години. В другия край на чакалнята бяха пътниците за Сиатъл — също полет на „Уестърн Еърлайнз“, с кратък престой в Чикаго. Джейсън облиза устните си. Нервите му бяха леко изопнати от безпокойство. Преглътна няколко пъти, за да премахне сухотата в гърлото си. Докато допиваше кафето си, прелисти вестника, отбелязвайки вяло болките и страданията на света, които се изливаха към него от всяка страница.

Докато преглеждаше заглавията, Джейсън забеляза някакъв мъж, който крачеше енергично по пистата. Висок, строен и с руса коса. Беше облечен с палто от камилска вълна и широки сиви панталони. На шията му се виждаше вратовръзка, съвсем същата като на Джейсън. Като Джейсън, той също носеше кожено куфарче и черна кутия за преносим компютър. В ръката, която държеше компютъра, се виждаше бял плик.

Джейсън се изправи бързо и отиде в тоалетната. Току-що я бяха отворили след почистването.

Влезе в последната кабинка, заключи вратата и окачи палтото си на куката. После отвори коженото куфарче и извади голям сгънат найлонов сак. Измъкна огледало и залепи магнитния му гръб за ламаринената стена. След това взе големи тъмни очила, за да смени своите, и изкуствени черни мустаци. Перуката, с не много дълга коса, бе същата на цвят. Свали вратовръзката, сакото и панталоните, натъпка ги в найлоновия сак и облече анцуг с емблемата на „Уошингтън Хъскис“. Сега черните маратонки не изглеждаха толкова неподходящи. Обърна палтото наопаки и то стана тъмносиньо. Погледна се още веднъж в огледалото. Коженото куфарче и металната кутия изчезнаха в сака. Остави шапката си на куката на вратата. Отключи, излезе и отиде до умивалника.