Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Вратата на залата се отвори и се появи секретарката.

— Мисис Арчър, извинете, че ви прекъсвам, но… има ли някакъв проблем със самолетните ви билети?

Сидни я изгледа озадачено.

— Не знам да има проблем, Джен, защо?

— Търсят ви от авиокомпанията. По телефона.

Сидни извади билетите от куфарчето си и бързо ги прегледа. След което вдигна поглед към Джен.

— Трябва само да потвърдя връщането си. Защо ще ме търсят за това?

— Можем ли да продължим? — прогърмя гласът на Гембъл.

Джен се прокашля, погледна Нейтън Гембъл смутено и продължи да говори на Сидни:

— Искат да говорят с вас. Може би са прекратили полетите за деня. Вали от три часа.

Сидни взе друго дистанционно и натисна едно копче. Автоматичните щори, закриващи стъклената стена, бавно се отвориха.

— Боже! — възкликна Сидни ужасено, втренчена в тлъстите снежинки, които се сипеха от небето. Бяха толкова много, че не се виждаше сградата на отсрещната страна на улицата.

Пол Брофи я погледна.

— Сид, все още държим онзи апартамент на Парк Авеню, така че можеш да останеш, ако се наложи. — Поколеба се. — Може би ще успеем и да хапнем нещо на вечеря. — В погледа му се появи тиха надежда.

Сидни седна уморено, без да го погледне.

— Не мога — поклати глава тя. За малко да каже, че Джейсън не е в града, но се усети на време. Умът й заработи трескаво. Гембъл явно нямаше да се откаже. Би могла да се обади у дома и да потвърди това, което вече знаеше, че Джейсън не е там. Биха могли да отидат заедно на вечеря, тя да се измъкне тихомълком и да започне да звъни в Лос Анджелис, като започне от централата на „Алегра“. Оттам биха могли да я свържат с Джейсън, той да задоволи любопитството на Гембъл, а с малко повече късмет тя и мъжът й биха могли да се отърват само с наранено его и начална фаза на стомашна язва. Ако пък летището наистина беше затворено, би могла да вземе последния бърз влак за Вашингтон. Пресметна времето за пътуване. Трябваше да се обади в детската градина. Карин би могла да вземе Ейми със себе си у дома. В най-лошия случай щеше да преспи там.

— Мисис Арчър, ще се обадите ли?

Сидни се сепна.

— Извинявай, Джен, свържи ме тук, моля те. И… виж дали ще можеш да ме качиш на последния експрес, ако летището е затворено.

— Да, разбира се.

Джен затвори вратата. След секунда върху телефонния апарат замига червена светлина. Сидни вдигна слушалката.

Пол Брофи извади видеокасетата и на екрана се появи телевизионна програма. Гласовете изведнъж изпълниха залата и той натисна копчето за спиране на звука. Отново настъпи тишина.

Сидни опря слушалката до ухото си.

— Сидни Арчър. С какво мога да ви помогна?

Гласът на жената от другата страна на линията беше малко колеблив, но някак странно успокояващ.

— Името ми е Линда Фриман и работя в „Уестърн Еърлайнз“. Получих този номер от офиса ви във Вашингтон.

— „Уестърн“? Сигурно има някаква грешка. Билетът ми е за „Ю Ес Еър“. — Сидни поклати глава. Глупава грешка. И без това й се бе събрало много.

— Мисис Арчър, вие ли сте съпругата на Джейсън У Арчър, живеещ на Морган Лейн шестстотин и единайсет, окръг Джеферсън, Вирджиния?

Объркването на Сидни пролича в гласа й. Отговори машинално.

— Да. — Когато изрече думата, цялото й тяло замръзна.

— Господи! — прокънтя гласът на Пол Брофи.

Сидни се обърна рязко към него. Всички погледи бяха насочени към телевизора. Тя се обърна бавно нататък. Не забеляза надписа „Специално съобщение!“, който мигаше най-отгоре, нито пък субтитрите за глухи, които минаваха като лента в долния край, докато кореспондентът разказваше за трагичния инцидент. Очите й бяха приковани към димящите почернели останки на самолета. Припомни си физиономията на Джордж Биърд, тихият му, доверителен глас. Имало е самолетна катастрофа.

Гласът в слушалката я върна към реалността.

— Мисис Арчър, боя се, че един от нашите самолети е катастрофирал.

Сидни Арчър не чу нищо повече. Ръката й бавно се отпусна. Пръстите й се отвориха и телефонната слушалка падна на застлания с дебел килим под.

Навън снегът продължаваше да се стеле като гъста пелена. Леденият вятър свистеше в големите стъкла, а Сидни Арчър продължаваше да гледа втренчено към кратера, в който се намираха останките на самолета, обслужващ редовен полет 3223.

Един мъж — чернокос, с цепната брадичка и бузесто лице, облечен с моден костюм без жилетка — посрещна Джейсън Арчър на летището в Сиатъл и се представи ясно като Уилям. Двамата размениха по едно изречение, състоящо се от на пръв поглед произволни думи. След като подадоха паролата успешно, двамата тръгнаха заедно. Когато Уилям излизаше през вратата, за да повика колата, Джейсън успя незабелязано да пусне един плик в пощенската кутия до изхода. В него беше резервното копие от дискетата, което бе направил, преди да излезе от дома си.