Джейсън се опита да го отвори, но не успя и повдигна вежди въпросително.
— Ще го отвориш, когато стигнеш там, където ще отседнеш. Тогава ще ти кажа шифъра. Вътре има инструкции, които трябва да следваш. Няма да останеш разочарован.
— А защо в Сиатъл?
— Защото тук е малко вероятно да срещнеш някой познат, нали?
Спокойните очи на Да Паца се спряха върху лицето му.
— И повече няма да имате нужда от мен? Сигурно ли е?
Да Паца почти се усмихна.
— Абсолютно сигурно. — Стисна ръката на Джейсън и се отпусна на седалката.
Джейсън закопча предпазния колан и почувства, че нещо го убива отстрани. Извади пейджъра от джоба си и го погледна виновно. Ами ако наистина се бе обаждала жена му? Погледна малкия дисплей и на лицето му се изписа удивление.
В момента течеше съобщението за сутрешната трагедия — полет 3223 на „Уестърн Еърлайнз“ от Вашингтон за Лос Анджелис рано тази сутрин се е разбил над Вирджиния. Оцелели няма.
Джейсън Арчър не успя да си поеме дъх. Отвори светкавично кутията с компютъра и посегна към телефона, който беше вътре.
— Какво, по дяволите, правиш? — Гласът беше рязък.
Джейсън му показа пейджъра.
— Жена ми мисли, че съм умрял. По дяволите! Затова ме е търсила! О, боже!
Джейсън се опита да извади телефона с трепереща ръка.
Да Паца погледна дисплея на пейджъра и прочете краткото съобщение. Изруга безмълвно. Е, каза си, това само ще ускори малко нещата. Не обичаше да се отклонява от предначертания план, но бе повече от ясно, че в момента нямаше друг избор. Когато отново се обърна към Джейсън, очите му бяха ледени. Протегна ръка и грабна клетъчния телефон. Другата се мушна под сакото му и се появи, стиснала пистолет, насочен право към главата на Джейсън.
Джейсън вдигна поглед и видя оръжието.
— Боя се, че няма да се обадиш на никого — каза Да Паца, без да сваля очи от лицето му.
Занемял, Джейсън видя как Да Паца посегна към лицето си и започна да тегли кожата. Съвършената маска започна да пада парче по парче. След момент се появи дълъг орлов нос и бледа кожа. Очите обаче останаха същите — сини и смразяващи. Истинското име на този човек, макар че го използваше рядко, беше Кенет Скейлс. Той беше доказан социопат с една особеност. Изпитваше огромно удоволствие да убива хора и се наслаждаваше на подробностите, съпровождащи ужасния процес. Все пак той никога не убиваше случайно. И никога не го правеше безплатно.
Няколко часа се бяха борили с огъня и най-накрая пламъците стихнаха сами, след като погълнаха всичко, което можеше да гори. Местните власти бяха доволни единствено затова, че пожарът се бе разразил в една отдалечена и запустяла нива.
Хора от екипа на Националния съвет по безопасност на транспорта със сини защитни униформи обикаляха бавно около мястото на катастрофата, докато димът се издигаше нагоре, а огнеборците потушаваха последните упорити огнища. Целият район беше отцепен със специални заграждения, зад които стояха неколцина разтревожени местни жители, по чиито лица се четеше типичната смесица от ужас, изумление и болно любопитство. Край нивата бяха спрени пожарни, линейки и всевъзможни други специални коли. Санитарите чакаха с ръце в джобовете край линейките, защото услугите им щяха да са нужни само ако от купчината развалини извадеха човешки останки.
Кметът на близкото провинциално градче стоеше до фермера, чиято земя бе понесла този кошмарен удар от небето. На двата пикапа зад тях пишеше „Аз преживях Пърл Харбър“. Сега на лицата им се бе изписал ужас, подобен на преживения през войната.
— Това не е самолетна катастрофа, а крематориум. — Възрастният следовател от Националния съвет по безопасност на транспорта поклати глава уморено, свали униформената си шапка и със свободната ръка избърса прорязаното си от бръчки чело. Джордж Каплан беше на петдесет и една, с оредяла сивееща коса, висок един и седемдесет и пет и с малко шкембенце. Беше пилотирал изтребител във Виетнам, а след това дълги години бе летял в гражданската авиация. Бе постъпил в съвета, когато негов приятел се бе разбил с двуместен самолет в склона на един хълм, след като се бе разминал на косъм с боинг 727 при гъста мъгла. Тогава Каплан бе решил, че е време да престане да лети и да се посвети на безопасността на полетите.
Джордж Каплан беше главен следовател по случая, а мястото на катастрофата бе последното на земята, където му се искаше да бъде. За жалост обаче тъкмо катастрофите показваха какво трябва да се прави, за да се предотвратят. Всяка вечер колегите му си лягаха с напразната надежда никой да не се нуждае от услугите им. Искаше им се да няма причини да пътуват до отдалечени места и да се ровят в купища развалини.
Читать дальше