Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Когато отвори очи, получи още един шок. Нейтън Гембъл бе седнал до нея. Стресна се, защото на лицето му бе изписано състрадание — чувство, което досега не бе забелязвала у него. Предложи й чашата, която държеше.

— Бренди — каза той троснато, забил поглед в черното небе зад прозореца до главата й. Тя се поколеба, но той улови ръката й и напъха чашата в нея. — В момента не ти трябва да разсъждаваш твърде ясно. Пий.

Сидни опря чашата до устните си и течността потече надолу в гърлото й. Гембъл се намести по-удобно и направи знак на Лукас да излезе. Босът на „Трайтън“ огледа салона и разсеяно потри с длан подлакътника на стола. Беше без сако, а под навитите ръкави на ризата му се показваха изненадващо мускулести ръце. Някъде отзад и много дълбоко ръмжаха двигателите на самолета. Докато чакаше Гембъл да заговори, Сидни имаше чувството, че в тялото й беснеят електрически потоци. Бе го виждала как унищожава хора от всички нива на йерархията, защото изобщо не зачиташе личните чувства. Сега, дори когато бе покрусена от мъката си, долови до себе си присъствието на друг, по-внимателен и деликатен човек.

— Много съжалявам за съпруга ти. — Сидни усещаше съвсем смътно, че Гембъл се чувства неловко. Ръцете му непрекъснато се движеха, сякаш следваха маневрите на много активния му ум. Сидни отпи още една глътка бренди и го погледна.

— Благодаря ти — успя да каже тя.

— Всъщност аз не го познавах лично. „Трайтън“ е голяма компания и, по дяволите, ако познавах лично и една десета от хората в управлението, щях да съм доволен. — Гембъл въздъхна, сякаш изведнъж забеляза колко неспокойни са ръцете му, и ги скръсти в скута си. — Естествено, познавам работата му. Напредваше бързо. По всичко личеше, че от него би излязъл добър мениджър.

Сидни се сепна. Спомни си разговора с Джейсън. Нова работа, вицепрезидентски пост, нов живот. Сега? Тя допи бързо брендито и съумя да потисне поредното ридание. Когато отново вдигна очи, Гембъл я гледаше от упор.

— По-добре е да го кажа сега, макар и да си давам сметка, че моментът е абсолютно неподходящ. — Замълча и се вгледа в лицето й. Сидни опита да се овладее. Вкопчи инстинктивно ръце в подлакътниците, защото не искаше да треперят. Преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й. В очите на боса вече нямаше съчувствие.

— Мъжът ти е бил в самолета за Лос Анджелис. — Гембъл облиза нервно устни и се наведе към нея. — Не у дома.

Сидни кимна машинално, тъй като знаеше какъв ще е следващият въпрос.

— Ти знаеше ли?

За миг й се стори, че лети през гъстите облаци без помощта на струващия 25 милиона долара самолет. Имаше чувството, че времето е спряло, но в действителност минаха само няколко секунди, преди да отговори.

— Не.

Никога не бе лъгала клиент. Думата се откъсна от устните й почти несъзнателно. Беше сигурна, че не й вярва. Сега обаче беше твърде късно и нямаше връщане назад. Гембъл продължи да изучава лицето й още няколко секунди, после се отпусна назад. За миг остана неподвижен, сякаш бе доволен, че я е накарал да разбере каквото искаше. Изведнъж я потупа по ръката и стана.

— Когато кацнем, ще ти дам лимузината, за да те откара у дома. Имаш ли деца?

— Дъщеря. — Сидни се втренчи в него озадачена, че разпитът е приключил толкова скоро.

— Само кажи на шофьора къде и ще минете да я вземете. На детска градина ли е? — Сидни кимна. Гембъл поклати глава. — Всички деца в наше време са в проклетите детски градини.

Сидни се замисли за плановете си да си остане у дома, за да се грижи за Ейми. Сега вече беше самотна майка. Мисълта я накара да изтръпне. Ако Гембъл не беше там, сигурно щеше да рухне на пода. Вдигна очи към него и видя, че я гледа и навъсено разтрива челото си с ръка.

— Имаш ли нужда от още нещо?

Тя успя да вдигне празната чаша.

— Благодаря. Това ми помогна.

Той взе чашата.

— Алкохолът обикновено помага. — Обърна се, за да излезе, но спря. — „Трайтън“ се грижи за служителите си, Сидни. Ако имаш нужда от нещо… пари, уреждане на погребението, помощ за къщата или детето… имаме хора, които ще се погрижат за това. Не се притеснявай да ни потърсиш.

— Няма. Благодаря.

— И ако искаш да поговориш с някого за… нещата… — веждите му се вдигнаха многозначително — … знаеш къде да ме намериш.

Излезе и Ричард Лукас отново зае поста си. Сидни затвори очи. Леко трепереше. Самолетът продължаваше да ръмжи. Единственото, което й се искаше сега, беше да прегърне дъщеря си.