Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Нека позная. Гембъл ще си намери други адвокати?

Харди кимна.

— Освен това четеш вестници, нали? Всички са бесни на Сидни Арчър. Мисля, че работното й място в момента е доста несигурно.

— Е, тя също не е във възторг от ситуацията.

— Говори ли с нея?

Сойър кимна и допи бърбъна си. Помисли малко и реши да не казва на Харди за изповедта на Сидни Арчър. Харди работеше за Гембъл и Сойър си даваше сметка какво би направил шефът му с тази информация — би ликвидирал Сидни. Вместо това направи предположение:

— Може би е отишла в Ню Орлиънс, за да се срещне с мъжа си.

— Изглежда логично. — Харди поглади брадичката си.

— Франк, проблемът е, че изобщо не изглежда логично.

— Как така? — Харди го изгледа с изненада.

Сойър опря лакти на масата.

— Ами помисли… На вратата й се появяват агенти от ФБР и й задават въпроси. Човек трябва да е или тъп, или луд, за да не се обезпокои в такава ситуация. А тя тръгва за Ню Орлиънс, за да се срещне с мъжа си още на следващия ден.

— Може би не е знаела, че я следите.

— Тази жена е умна — поклати глава Сойър. — Много умна. Помислих си, че ще я хвана натясно за един телефонен разговор, който беше водила малко преди да се появим ние, но тя се измъкна с удивително правдоподобно обяснение, което, сигурен съм, измисли в момента. Измъкна се и когато я обвиних, че се е отървала от хората ми. Знаела е, че я следим. Въпреки това е заминала.

— Може би Джейсън Арчър не е знаел, че я следите.

— Ако този тип наистина е скроил цялата история, смяташ ли, че ще е толкова глупав поне да не допусне, че ченгетата наблюдават жена му? Стига, Франк!

— Добре, но тя е заминала за Ню Орлиънс въпреки всичко. Това е факт, Лий, и не можеш да го заобиколиш.

— Не се и опитвам. Мисля, че мъжът й се е обадил и я е изпратил на юг въпреки нашето присъствие.

— Защо му е било пък това?

Сойър не отговори, а започна да си играе със салфетката. Донесоха вечерята им.

— Изглежда добре — отбеляза Сойър, когато видя старателно подреденото блюдо.

— Така е. Ще качи холестерола ти до непознати височини, но пък ще умреш щастлив.

Харди протегна ръка и почука с вилицата си по чинията на Сойър.

— Не отговори на въпроса ми. Защо според теб Джейсън Арчър би постъпил така?

Сойър мушна голяма хапка в устата си.

— Наистина е вкусно, Франк. Като си помисля само, че за малко щях да ти откажа, когато ме покани на вечеря…

— Стига, Лий. Слушам те.

Сойър остави вилицата си.

— Когато Сидни Арчър замина за Ню Орлиънс, изтеглихме всичките си хора, защото трябваше да покрием няколко възможни маршрута. Въпреки всичко тя успя да ни се изплъзне. Всъщност, ако не бях извадил късмет на летището, нямаше да знаем къде е била. Сега, струва ми се, знам защо е пътувала. За да отвлече вниманието ни.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Харди с недоумение. — Как така да отвлече вниманието ви.

— Когато казах, че изтеглихме хората си, имах предвид, че изтеглихме всички. Докато ни нямаше, никой не е наблюдавал къщата на Арчър.

— По дяволите! — изруга Харди тихо и отпусна рамене.

Сойър го изгледа отегчено.

— Да, да. Голям гаф от моя страна, но сега вече е твърде късно да се оплакваме.

— Значи смяташ, че…

— Смятам, че някой е посетил дома на госпожата, докато тя се е разхождала в южния град.

— Чакай малко, да не би…

— Мисля, че Джейсън Арчър е сред първите пет възможности.

— Защо?

— Не знам. С Рей претърсихме къщата, но не открихме нищо.

— Мислиш ли, че жена му е знаела?

Сойър мушна в устата си още една хапка и отговори:

— Ако ми беше задал този въпрос преди седмица, сигурно щях да кажа „да“. Сега обаче… мисля, че няма никаква представа какво става.

— Убеден ли си? — попита Харди.

— Статията във вестника я потресе. Има страхотни проблеми във фирмата. Мъжът й не се появи и тя се върна у дома с празни ръце. Какво би спечелила, освен още по-големи проблеми?

Харди продължи да се храни, но доби по-замислен вид. Сойър поклати глава.

— Всичко това е като поничка с крем. Захапваш я от единия край, а тя те залива целия.

Харди се засмя и се огледа. Погледът му се спря върху някого.

— Мислех си, че е извън града.

— Кой? — Сойър погледна нататък.

— Куентин Роу. Ето там — добави Харди и посочи дискретно.

Роу седеше в едно сепаре. Голям полилей създаваше уют на масата му в иначе препълнения ресторант. Беше със скъп копринен костюм и закопчана догоре риза без яка. Докато разговаряше, опашката подскачаше на тила му. Събеседникът му беше млад мъж, малко над двайсетте, също със скъп костюм. Двамата се гледаха в очите, а от време на време Роу докосваше другия по ръката.