Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Писмо ли? Какво писмо?

Беше изумена. Чу, че някой разговаря недалеч от секретарката й, и когато тя се обади отново, гласът й беше още по-тих.

— Аз… не знам как да ти го кажа, но чух, че било писмо за уволнение.

— Уволнение? — Сидни вдигна ръка, за да се опре на стената. — Никой не ме е обвинил в каквото и да било, а те вече са готови с присъдата си? Само заради някаква си глупава статия във вестника?

— Безпокоят се за оцеляването на фирмата. Повечето те смятат за виновна. И мъжа ти — добави Сара бързо, — след като разбраха, че Джейсън е още жив… Чувстват се предадени.

— За бога, Сара, а как мислиш, че се почувствах аз?

Сара не отговори. Сидни напипа дискетата в джоба си. Пистолетът издуваше неприятно предната част на блейзъра й. Нямаше как, трябваше да свикне с това.

— Сара, ще ми се да можех да ти обясня всичко, но не мога. Искам само да ти кажа, че не съм направила нищо нередно и просто не знам какво става. Все едно, нямам повече време. Моля те, провери дискретно дали Джеф е на работа. Моля те.

— Добре, почакай, Сид — отвърна Сара след малко.

Оказа се, че Джеф си е взел няколко дни отпуска. Сара й даде домашния му телефон. Сидни се молеше да не е заминал. Най-накрая, около три часа, успя да се свърже с него. Първоначално смяташе да се срещне с него във фирмата, но сега и дума не можеше да става за подобно нещо. Уговориха се да отиде у дома му, в Александрия. Това, че не беше ходил на работа през последните два дни и не беше чул слуховете за нея, нямаше да навреди. Когато му каза, че има проблем с компютъра, той се отзова с готовност. Каза й, че имал да свърши някаква работа, но че ще си е у дома към осем. Нямаше как, трябваше да изчака.

Два часа по-късно някой почука на вратата и я стресна, докато крачеше нервно напред-назад из всекидневната. Погледна през шпионката и отвори вратата изненадано. Лий Сойър не изчака да го покани, а направо влезе и се настани на единия от столовете пред камината, която отдавана бе изгаснала.

— Къде е партньорът ти?

Сойър не обърна внимание на въпроса й.

— Проверих в „Трайтън“ — каза той. — Не ми каза, че си ходила там тази сутрин.

Сидни застана пред него, със скръстени на гърдите ръце. Беше взела душ и сега беше с черна вълнена пола и бял пуловер с остро деколте. Косата й, сресана назад, все още беше влажна. Беше по чорапи — чехлите й бяха до канапето.

— Не ме попита.

Сойър изсумтя.

— Е, какво ще кажеш за видеозаписа, чийто герой е мъжът ти?

— Не съм мислила кой знае колко по въпроса.

— Разбира се, не се и съмнявам.

Сидни седна на канапето и качи краката си горе.

— Какво точно искаш? — попита тя враждебно.

— Няма да е зле, ако започнем с истината. Така може би ще успеем да стигнем до някои решения.

— Например да изпратиш мъжа ми в затвора, докато е жив? Според теб това е решението, нали?

Сойър опипа разсеяно значката на колана си. Лицето му загуби строгия си вид, погледът му помръкна, тялото му се отпусна на една страна.

— Сидни, слушай… онази вечер бях при останките на самолета. Аз… също държах малката обувка в ръцете си. — Гласът му трепна, но той се овладя и продължи: — Видях снимките на семейството ти… щастливо семейство… Симпатичен съпруг, чудесна дъщеря и… много красива съпруга и майка. — Сидни се изчерви. Сойър продължи смутено: — Не мисля, че съпругът ти, дори и да е откраднал поверителна информация от фирмата си, е бил способен да взриви самолета… Но няма да си кривя душата. Не мисля и че е напълно невинен. Заради теб искрено се надявам да е така и цялата тази каша да намери някакво обяснение. Работата ми обаче е да разбера кой свали самолета и кой изби всичките тези хора. — Сойър пое дълбоко въздух. — Сред които и детето, чиято е била онази малка обувчица. Смятам да свърша работата си.

— Добре, върши я — каза Сидни и нервно стисна подгъва на полата си.

— Най-добрата следа, която имам в момента, е мъжът ти. Единственият начин, по който мога да стигна до него, си ти.

— Значи искаш от мен да предам мъжа си?

— Искам да ми кажеш всичко, което можеш и което би ми помогнало да се добера до истината. Ти не искаш ли същото?

Сидни остана мълчалива близо минута. Най-накрая отговори през сълзи:

— Искам го. — Отново замълча. — Но дъщеря ми се нуждае от мен. Не знам къде е Джейсън. Ако и аз трябва да отида някъде…

Сойър я изгледа объркано за момент, после разбра какво иска да каже. Протегна ръка и улови внимателно дланта й.

— Сидни, не смятам, че ти имаш нещо общо с тази история. Нямам никакво намерение да те арестувам и да те отделя от дъщеря ти. Може да не си ми казала всичко, което знаеш, но си давам сметка, че си човешко същество. Знам на какъв натиск си подложена. Моля те, повярвай ми. И ми се довери.