Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Тук няма нищо, което някой би искал да вземе.

— Нищо? — попита Джаксън скептично. — Джейсън не държеше ли тук някакви файлове или документи? Нещо подобно?

— Не и служебни. В „Трайтън“ са много строги в това отношение.

Сойър кимна. Беше се убедил сам при посещението си в корпорацията.

— Въпреки това, Сидни, бих искал да помислиш. Липсва ли нещо? Нещо размествано ли е в къщата?

Сидни поклати глава.

— Всъщност не съм гледала както трябва.

Джаксън помръдна.

— Можем да претърсим къщата веднага — каза той. Сойър повдигна вежди. Сидни мълчеше.

Джаксън направи крачка напред.

— Винаги можем да получим заповед за обиск. Имаме предостатъчно основания. Ще си спестим взаимно много време и усложнения. Ако наистина няма нищо нередно, значи няма от какво да се притеснявате, нали?

— Аз съм адвокат, мистър Джаксън — отвърна тя хладно. — Знам за какво става дума. Окей, търсете колкото си искате. Извинете ме за безпорядъка, но нямах време да се занимавам с домакинска работа. — Сидни стана, махна одеялото и облече блейзъра. — Докато търсите, ще изляза да подишам малко чист въздух. Колко време ще ви трябва?

Двамата агенти се спогледаха.

— Няколко часа.

— Добре. Хладилникът е на ваше разположение. Тършуването е изтощителна работа.

След като излезе, Джаксън се обърна към партньора си.

— Бива си я, нали?

Сойър кимна.

— Бива си я.

Няколко часа по-късно Сидни Арчър се върна.

— Е?

— Не открихме нищо — отвърна Джаксън с укор.

— Това не е мой проблем. — Сидни го изгледа ледено.

Двамата мълчаха.

— Имахте някакви въпроси, нали? — подкани ги тя.

Когато час по-късно двамата агенти на ФБР си тръгваха, Сидни докосна Сойър по ръката.

— Ясно е, че не познавате Джейсън. Ако го познавахте, и през ум нямаше да ви мине, че има нещо общо с разбития самолет. Толкова невинни хора… — Замълча и се облегна на вратата.

Сойър се смути. Наистина, трудно можеш да допуснеш, че този, когото обичаш, от когото имаш дете, е в състояние да извърши нещо подобно. Само че жестокостите бяха ежедневие и бяха човешко дело. Единствено хората убиваха със злоба.

— Разбирам как се чувстваш, Сидни — каза той тихо.

Когато се отдалечиха към колата си, Джаксън подритна някакво камъче и се обърна към Сойър.

— Лий, струва ми се, че има нещо нередно с тази жена. Определено крие нещо.

Сойър сви рамене.

— Ако бях в нейното положение, бих постъпил по същия начин.

Джаксън го изгледа изненадано.

— Но тя лъже ФБР!

— Намира се на кръстопът и не знае в коя посока да тръгне. При такива обстоятелства и аз не бих рискувал.

— Е, засега ще трябва да се съглася с преценката ти — кимна Джаксън. Не изглеждаше убеден.

Сидни се втурна към телефона, но изведнъж спря. Погледна слушалката, сякаш беше кобра, готова да забие отровните си зъби в ръката й. След като покойният Едуард Пейдж беше подслушвал телефона й, откъде можеше да е сигурна, че не го правят и други? Сигурен ли беше клетъчният телефон? Представи си хилядите електронни очи и уши, регистриращи и записващи всяко нейно движение. Мушна пейджъра си в чантата, като реши, че този начин за връзка е сравнително най-безопасен. Трябваше да й свърши работа. Прибра в чантата си и заредения пистолет и забърза към гаража. Дискетата беше в джоба й. Засега щеше да почака. В момента трябваше да свърши нещо по-важно.

Спря на паркинга на „Макдоналдс“. Влезе, поръча си закуска за вкъщи и отиде до телефонния автомат край тоалетната. Набра номера и огледа паркинга, за да види дали не я следят. Не забеляза нищо необичайно и това беше добре — агентите на ФБР би трябвало да са незабележими. Потрепери при мисълта за другите, които може би бяха по петите й.

Чу гласа на баща си. Минаха няколко минути, докато го успокои. Когато му каза какво иска, той отново избухна.

— Защо, по дяволите, искаш да направим това?

— Татко, моля те. Настоявам да заминете. С Ейми.

— Знаеш, че никога не ходим в Мейн по това време на годината.

Сидни отдалечи слушалката от устата си и въздъхна.

— Татко, нали прочете какво пише във вестника?

— Това са най-големите глупости, които някога съм виждал! Сид…

— Татко, изслушай ме, моля те. Не искам да споря. — Никога не бе повишавала тон на баща си. — Двамата замълчаха. — Току-що ме посетиха онези от ФБР — каза Сидни твърдо. — Джейсън е замесен в… нещо. Още не знам в какво точно. Ако обаче и половината от написаното е вярно… — Тя потрепери. — В самолета на връщане от Ню Орлиънс говорих с един човек. Казваше се Едуард Пейдж. Частен детектив. Разследваше нещо във връзка с Джейсън.