Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Ако пълнителят е изваден, не може да стреля. Никак не ми е приятно да го държа в къщата, особено когато Ейми е тук, въпреки че стои незареден и в заключена метална кутия.

— В такъв случай няма да ви е много полезен, ако дойдат крадци — каза Сойър между глътка кафе и хапка поничка.

— Само ако ме изненадат. Стремя се да не го допускам. — Беше смешно да го казва след днешната сутрин.

Сойър бутна чинията с понички настрана.

— Имате ли нещо против да ми обясните защо пътувахте до Ню Орлиънс?

Сидни вдигна вестника така, че да се види заглавието му.

— Защо? Да не би репортерите да очакват от вас още сензации? Между другото, благодаря, че унищожихте живота ми! — Тя ядно хвърли вестника върху масата и извърна лице. Левият й клепач затрепери и тя се улови за ръба на масата.

Сойър погледна вестника и поклати глава.

— Тук не виждам нищо, което да не е истина. Съпругът ви е заподозрян в кражба на поверителна фирмена информация. Отгоре на всичко, оказва се, че не е бил в самолета, в който е трябвало да бъде, и че този самолет се разбива в една царевична нива. Съпругът ви остава жив и здрав. — Сидни не отговори. Сойър протегна ръка през масата и докосна лакътя й. — Казах, че съпругът ви е жив и здрав, мисис Арчър. Както виждам, това не ви изненадва. Сега ще ми разкажете ли за Ню Орлиънс?

Тя се обърна бавно към него. Лицето й беше удивително спокойно.

— Твърдите, че е жив, нали? Тогава защо не ми кажете къде е?

— Смятах да ви задам същия въпрос.

Сидни впи пръсти в бедрото си.

— Не съм го виждала от онази сутрин.

Сойър се наведе към нея.

— Мисис Арчър, хайде да си спестим глупостите. След тайнствено телефонно обаждане заминавате за Ню Орлиънс, но първо присъствате на възпоменателна служба за съпруга ви, който се оказва жив и здрав… Слизате от таксито и се качвате на метрото, като зарязвате куфара си, отървавате се от хората ми и излитате на юг. Отсядате в хотел, в който, обзалагам се, е трябвало да се срещнете с мъжа си. Е? — Сидни Арчър дори не трепна. Сойър продължи: — На другия ден излизате на разходка и оставяте един добродушен стар негър да лъсне обувките ви. Този негър по една случайност е единственият от бранша, който отказва да вземе бакшиш. След това се обаждате по телефона и се връщате във Вашингтон. Как ще обясните всичко това?

Сидни се втренчи в Сойър.

— Споменахте тайнствено телефонно обаждане? Кой ви каза това?

Двамата агенти се спогледаха.

— Имаме източници, мисис Арчър. Освен това проверихме разговорите ви в телефонната централа.

Сидни кръстоса крака и се наклони напред.

— Имате предвид обаждането на Хенри Уортън?

Сойър я измери с очи спокойно.

— Твърдите, че говорихте с Уортън, така ли? — Не очакваше да се хване в такъв елементарен капан и не остана разочарован.

— Не, не твърдя. Някой е позвънил и е казал, че е Хенри Уортън.

— Вие разговаряхте с някого.

— Не съм.

Сойър въздъхна.

— Разговорът е регистриран. Продължил е близо пет минути. Какво стана, слушахте как някой диша?

— Не съм длъжна да търпя обидите ви. Разбирате ли?

— Добре, поднасям ви извиненията си. Кой се обади по телефона?

— Не знам.

Сойър се дръпна назад и стовари тежкия си юмрук върху масата. Сидни скочи на крака.

— Хайде да престанем, за бога…

— Казвам ви, че не знам — прекъсна го Сидни ядосано. — Помислих, че е Хенри, но не беше. Нямаше никой, така че затворих. — Изведнъж си даде сметка, че лъже ФБР, и пулсът й се ускори.

Сойър я изгледа уморено.

— Компютрите не лъжат, мисис Арчър. — Разбира се, историята с Райкър показваше за сетен път, че не е така. — Разговорът е продължил пет минути и това е регистрирано в централата.

— Баща ми вдигна слушалката в кухнята и дойде да ме повика. Вие двамата дойдохте горе-долу по същото време. Не допускате ли, че може да е забравил телефона отворен и да са минали пет минути? Защо не му се обадите, за да го попитате?

Сойър погледна телефона и се замисли за момент. Беше сигурен, че го лъже, но думите й звучаха правдоподобно. Беше забравил, че пред себе си има адвокат, при това опитен.

— Е, ще му се обадите ли? — настоя Сидни. — Сигурна съм, че си е у дома, защото говорих с него преди няколко минути. Последното, което ми каза, беше, че смята да съди ФБР и „Трайтън“.

— Може би ще говоря с него по-късно.

— Добре. Мина ми през ум, че е по-добре да го направите сега, за да не можете по-късно да ме обвините, че съм му казала какво да говори. — Сидни се вторачи в него. — И като стана дума за това, нека да приключим и с другите ви обвинения. Казахте, че съм се отървала от хората ви. Тъй като нямах представа, че някой ме следи, струва ми се невъзможно да съм се „отървала“. Таксито попадна в задръстване и се качих на метрото, за да не изпусна самолета. Не бях се качвала на метрото от години, така че обърках линиите и се наложи да се прехвърля. Не взех куфара си, защото не исках да го влача със себе си в метрото, още повече бързах, за да не изпусна самолета. Ако бях решила да остана в Ню Орлиънс, щях да се обадя да ми го изпратят. Ходила съм там много пъти и винаги съм се чувствала много добре. Стори ми се логично да се опитам да се поразсея там. Не че напоследък мисля кой знае колко логично. Лъснаха ми обувките. Това незаконно ли е? — Сидни погледна двамата мъже. — Надявам се да не ви се случи да погребвате свой близък, без дори да знаете къде е трупът му. — Захвърли вестника на пода гневно. — Мъжът, за когото става дума тук, не е моят съпруг. Знаете ли каква беше представата му за бурно преживяване? Да пече барбекю в задния двор през зимата! Най-безразсъдното нещо, което съм го виждала да прави, е да кара бързо, без да си е сложил предпазния колан. Просто не е възможно да има нещо общо с този самолет. Знам, че не ми вярвате, но в момента това просто не ме интересува. — Сидни стана и отиде до хладилника. — Трябваше да се махна някъде. Нужно ли е да ви обяснявам защо? — Гласът й се повиши до писък.