Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Сойър понечи да отговори, но Сидни го спря с жест.

— Прекарах в Ню Орлиънс един ден. Осъзнах, че няма начин да избягам от кошмара. Имам малка дъщеря, която се нуждае от мен. Аз също се нуждая от нея. Само тя ми остана. Разбирате ли? В състояние ли сте вие двамата изобщо да разберете каквото и да било!?

Очите й се насълзиха. Юмруците й започнаха да се свиват и отпускат. Дишаше учестено. Изведнъж седна. Рей Джаксън си играеше неспокойно с чашата.

— Мисис Арчър, и двамата с Лий имаме семейства — каза той. — Трудно ми е да си представя какво преживявате в момента. Моля ви, разберете, опитваме се да си вършим работата. Но много неща изглеждат необясними. Едно обаче е сигурно. Разби се пълен с хора самолет и този, който е отговорен за това, ще трябва да плати.

Сидни отново се изправи. Олюляваше се, сълзите й се стичаха свободно. Гласът й беше пронизителен, почти истеричен, очите й святкаха.

— Не ви ли минава през ум, че знам това? Отидох там… при този ад… Видях го. Видях всичко. Малката обувка… бебешката обувка… — Сидни простена и съкрушено се строполи на стола.

Джаксън стана, за да й донесе салфетка. Сойър въздъхна и улови ръката й. Бебешката обувка. Тази, която самият той бе държал, която го бе накарала да се просълзи. За първи път забеляза годежния пръстен на Сидни и брачната й халка. Беше сигурен, че ги е носила с гордост през цялото това време. Независимо дали Джейсън Арчър бе виновен, или не, до себе си имаше жена, която го обичаше и му вярваше. Сойър с изненада откри, че се надява да се окаже невинен въпреки многобройните улики, които сочеха друго. Не искаше Сидни да преживее ужаса на предателството. Сложи голямата си ръка върху рамото й и зашепна успокоителни думи. Опитваше се отчаяно да я върне към реалността. Усещаше конвулсиите на тялото й, страданието й. Реши, че е понесла достатъчно. Болката, която долавяше, не би могла да е фалшива. Независимо от всичко Сидни Арчър казваше истината или поне по-голямата част от нея.

Тя сякаш долови мислите му и в отговор стисна леко дланта му. Джаксън му подаде салфетката. Сойър не забеляза обезпокоеното изражение на лицето му. Начинът, по който се опитваше да я успокои, нежността, с която бе прегърнал раменете й, думите, които й шепнеше, явно не се нравеха на Рей.

Няколко минути по-късно Сидни Арчър седеше във всекидневната пред камината, която Джаксън бе запалил набързо. Сойър видя през големия прозорец, че отново вали сняг. Огледа стаята и очите му спряха върху рафта над камината, където бяха подредени снимки в рамки — Джейсън Арчър, който изобщо нямаше вид на престъпник, Ейми Арчър, сладко малко момиченце, Сидни Арчър, красива и очарователна. Съвършеното семейство, поне на повърхността. Сойър обаче бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си в ровене под повърхността. Очакваше с нетърпение деня, когато нямаше да му се налага да го прави, когато причините и обстоятелствата, способни да превърнат едно човешко същество в чудовище, вече нямаше да са негова грижа. Това време обаче все още не беше дошло. Върна се към реалността.

— Извинете ме — каза Сидни. — Всеки път, когато вие двамата се появите, губя контрол. — Говореше бавно, със затворени очи. Изглеждаше по-дребна, сякаш се бе смалила от преживяното.

— Къде е детето?

— При родителите ми — отговори Сидни веднага.

Сойър кимна замислено.

Сидни отвори за миг очи и пак ги затвори.

— Не пита за баща си само когато спи — прошепна тя с треперещи устни.

Сойър разтри уморените си клепачи и се приближи до камината.

— Сидни? — Тя отвори очи и го погледна. Загърна раменете си с одеялото и вдигна колене към гърдите си. — Сидни, каза, че си ходила при останките на самолета. Знам, че е истина. Помниш ли, че се блъсна в един човек? Коляното още ме боли.

Сидни се сепна. Очите й сякаш се разшириха, после бавно се насочиха към него. Сойър продължаваше да я гледа.

— Разполагаме и с доклада на полицая, който е бил дежурен там, Макена, нали?

— Да. Беше много мил с мен.

— Защо отиде там, Сидни?

Тя не отговори. Обви коленете си с ръце и се загледа в отсрещната стена. Мислите й се върнаха при кошмарния кратер, който, както тогава вярваше, бе погълнал мъжа й.

— Трябваше да отида — каза тя и млъкна.

Джаксън понечи да каже нещо, но Сойър го спря с жест.

— Трябваше да отида — повтори Сидни. На очите й отново се появиха сълзи, но гласът й остана спокоен. — Видях го по телевизията.

— Какво? — Сойър се наклони напред нетърпеливо. — Какво видя по телевизията?