БАБА ТОТКА.Ъ?
СОФКА.Защо избяга?
БАБА ТОТКА.Рекох ти, света да видя, че знам ли колко ми остава.
СОФКА.Е, като го видя, хареса ли ти?
БАБА ТОТКА.Бе аз не го харесах, и той не ме хареса, остаряла съм вече за харесване, затуй се върнах… нямам друго място…
СОФКА.Хм, разбра ли, че от нашето убежище по-добро няма! Аз съм и баща и майка, аз съм и вожд и бог, не го ли разбрахте? Всичко решавам аз! (Отива при старците, Куша също се приближава, шепнат заговорнически, посочват Виолета, поглеждат я подозрително.)
Баба Тотка вижда Виолета и Манол. Отива при тях.
БАБА ТОТКА.Ех, деца… залюбвате се вече…
МАНОЛ (става, целува й ръка.) . О, мила бабо Тотке, добре дошла, време и на теб ще посветя, но сега цветя отивам да бера за Виолета… (Излиза помпозно с подскоци от сцената.)
БАБА ТОТКА.Иди Манчо, иди! (Към Виолета.) Теб бе, чедо, кажи защо те въдвориха тук?
ВИОЛЕТА.Дойдох да видя „земен рай“, да срещна хора, близки, а намерих самоотвержено изоставащ народ! Дойдох си да я обичам тая страна… и ако може, и тя да ме обича. А ако се отказала да обича чедата си, поне да ме приеме, да ме допусне. Надявах се родината да е като майка ми, която загубих твърде малка. Тя ме учеше да наричам страната си с думи, коя от коя по-мили — Родина, Отечество, Татковина, но нито една не приляга на това (показва с жест наоколо) , което заварих.
БАБА ТОТКА.Ех, на вас младите е тоя свят, (Въздъхва.) ама ние късно го разбираме и не ви отстъпваме! Оставяме ви го в наследство!
ВИОЛЕТА.Надявах се отечеството да ме приюти, но ако нямам място тук… значи съм безродна.
БАБА ТОТКА (въздъхва, вдига рамене) . Е, аз се уморих, не ще я чакам повече тая европизация, отивам си в килията, но ти си млада, щом имаш сили остани…
Излиза от сцената приведена, с бавна стъпка, без другите да й обърнат внимание. Те скупчени шушукат и ръкомахат. Влизат Душко Бездушков и старец.
ДУШКО.Абе таз, евро… каква беше, само ще ни развали рахатлъка!
СТАРЕЦ.Като дойде, защо не я подкупим?
ДУШКО.А, нещо по-добро ще измислим!
СТАРЕЦ.Най-добре да я уби…
Софка ги чува, като прави жест да мълчат и да се приближат. От вън се чува шум. Всички се вцепеняват, после почват да мълвят „Европизацията, европизацията…“ На сцената нахлува Иззет.
ИЗЗЕТ.Някой крадна гълъбите! Едно не останал… едно!
СОФКА.Спокойно, Иззет, тука са, не се тревожи!
ИЗЗЕТ.Как, шефкиня, едно даже няма!
СОФКА.Заклах ги, Иззет, в казана се варят! Оная кат дойде, да я подмамим, да я нагостим де, пък и ние да похапнем! (Одобрителни възклицания от групата.)
ИЗЗЕТ.Ти много курназ шефкиня! Аз тебе слагам на пидесетал! Ти евроку… ко беше, ще надвиеш! (Софка доволно го привиква с жест.)
ВИОЛЕТА (на себе си) . И гълъбите щом ще изядем… Кому са нужни гълъби, когато за несвободния небето е тегоба?
СОФКА.Сега, всички да ме чуят! Внимавайте, като дойде оная, трябва да разбере, че ний сме най-свободните хора в света! Да не сте посмели да се оплаквате…
ВИОЛЕТА.Да, „Преклонена главичка остра сабя не я сече!“. Все някому се кланяме, сменят се обектите, поклонът доземи остава! Проверих! Такава поговорка у другите народи няма!
Става от мястото си до тиквите и тръгва бавно към средата на сцената.
СОФКА.Нас робството ни е научило…
ВИОЛЕТА.Точно така! На роб се дава робство! И явно много ви харесва да сте роби!
СОФКА.Не сме ний вече роби, отдавна ни освободиха!
ВИОЛЕТА.Да, и то няколко пъти! Колкото повече и по-често се налага един народ да бъде освобождаван, толкова по-не свободен той си остава! И пак сте готови да намахрите поредната дрешка, която ви подхвърлят, нищо че не ви подхожда, нищо че не вие по мярка — възкъса в ръкавите, въздълга по пешовете.
Софка, Куша, Иззет и старците бавно тръгват към Виолета.
СОФКА.Ти ли ще оправиш света?
ВИОЛЕТА.Аз мисля…
СОФКА.Ти мислиш? (Удивено.) Че кой ти позволява да мислиш? Ний сме кротко стадо и не мислим, тъй е най-добре!
ВИОЛЕТА.Аха, и докога ще сме в Авгиеви обори, замеряйки се със…
СОФКА.Ти, ти знаеш ли какво е славно историческо минало? Какви имена, какви личности сме имали…
Читать дальше