Даниела Колева: Нейната история

— Здравейте, здравей, всъщност. — Поправи се тя. — Знаеш ли, не издържам повече, затова ти се обаждам, трябва ми мнението ти, иначе ще превъртя…

— Слушам те, Мая.

— Не, не, трябва да те видя, не става за телефон, да дойда ли? — помоли тя.

— Разбира се, ела, сигурен съм, че зад нетърпението ти стои нещо важно.

— Измъчва ме от няколко седмици, ама и откъде се пръкна… — тя говореше нестройно. — Не мога да спя нощем, един сюжет — събужда ме, дълбае в мен, какво ти, изкорубена съм!

— Хм, и още колко щеше да чакаш? Тръгвай! — и затвори.

За него, писателят с име, беше понятно лутането, неспокойното почти влудяващо търсене на смисъл, на вътък незаклещен в думи, а освободил се, прелетял над битието им оттатък някъде, където вдъхновението ставаше внушение.

Изживяваше го всеки път, с всяка книга. Постигаше го едва когато се потопеше, когато образът го превземеше, до самоотричане, до самоизличаване. Беше черно, неблагодарно, отчайващо ровене в къртичина. Затова я разбираше, тя беше млада, правеше първите плахи опити да овладява думите, да изплува от блатистото им привличане. А той й помагаше, доколкото изобщо можеше да се помага, когато мисълта е склонна поеднакво да пирува, свещенодейства и убива.

Мая потреперваше всеки път, когато го посещаваше, задъхваше се, но не от стълбите до дома му. Той я поканваше в кабинета си, настаняваше я в удобното кресло срещу бюрото си, сядаше зад него и предварително я подсещаше да не му говори на „Вие“.

Сега му се стори по-бледа от обикновено, тревожна, нервна дори.

— Даа, виждам, не те е пощадило, като за начало си го изписала на лицето си. — каза й той, докато палеше цигара.

Тя кимна. Въздъхна и започна:

— Това е „Нейната история“… Може би, може би, ако не беше толкова неприлично красива, ако крехката й физика не правеше впечатление дори на случайните и безразличните влезли да изгълтат по едно кафе. Ако с пъргавите си движения между масите не събуждаше желание за обгрижване, за закрила. Ако не се беше появил Имад, ако освен нежната хармония на листопадно русата й коса и синьото в очите не бе поискал и душата й. Ако…

У нея отсъстваше нарочно усилие да влече след себе си обожатели, не обръщаше внимание на задявките на клиентите си, но забеляза постоянството с което младия мъж посещаваше заведението. Кога във военна униформа, кога в цивилно облекло, сядаше винаги така че да я вижда, докато тя обикаля за поръчките. В очите му с цвят на зрял кестен имаше и свян, и покорство, и настойчивост. Ако не беше пламнала по тия очи, ако не беше приела поканата за среща… Ако не се беше одързостила да се влюби в чужденец, и то арабин…

Едва когато той и каза името си, тя разбра. Първо си помисли, че не е дочула, че е казал Асен, или нещо такова, но той и повтори отчетливо — Имад. А не приличаше, не приличаше. За разлика от другите сирийски студенти, не бе нито матов, като тях, нито с типични арабски черти. И Биляна повярва, в решителността на очите му, в това че за любовта няма граници. Наеха си квартира, заживяха заедно. Имад й разказваше за страната си, за бялата Латакия на брега на морето, където щеше да е техният дом. Биляна обикна мисълта, че ще има убежище за тях, че ще се сбъднат, въпреки натрупаните условности. Неусетно изминаха двете последни години от следването му. Той трябваше да си тръгне, а Биляна няколко месеца по-късно, след като й прати покана, да го последва.

Когато си тръгваше й надписа двадесет плика с адреса си на арабски.

Мая поспря, пое си дъх и продължи:

— Но за онези мили думи, които пълнят листите в писмата, как ли стигат двадесет плика? Писмата от Имад заредяват и между редовете тя прочита неговото отчаяние. Биляна усеща, че нещата не са толкова простички и възможни, колкото са се надявали.

В последния плик тя слага сетната надежда:

„Ще се моля, поне веднъж, Исус и Мохамед, Бог и Аллах, или както там се наричат силите небесни, да са ни съюзници, и да ни благословят!“

Но благословия така и не идва.

Писателят каза:

— До тук е класическа история за неосъществената любов, това ли е?

— Де да беше това… — Мая въздъхна и продължи:

Биляна дълго и мъчително си задава въпроса — Защо? Защо той спря да ми пише? Защо се отказа от мечтите ни? Една нощ я събужда отговорът.

Сънувала го беше отново, като в последните им дни, с оная жал в очите, но този път заобиколен от много забулени жени, сестрите му — каещи се, вайкащи се, молещи се. Кланещи се доземи, увещаващи го — да забрави чужденката — заради рода, заради честта на семейството си, заради кариерата си на военен летец.