Даниела Колева: Нейната история

— Но това е ужасно! Какъв е тоя сюжет? Аз бих се затруднил, не бих могъл да го…

Мая продължи:

— Слави я убеждава: „Виждаш с таксиметъра малко се изкарват, не стигат, ако се постараеш…“ У Биляна самоотричането се е загнездило толкова отдавна, че тя само потреперва при спомена за тяхната семейна близост… Усещаше го като наръгване, варварско, хамалско, но търпеливо изчакваше конвулсията. Свикна да се изолира от тялото си, някак се откъсваше от него, сякаш не беше нейното. Знаеше, че се е припознала, че е сбъркала с човека до себе си, но поне трябваше да се съхрани отвътре.

От вглъбяването й я изважда съобщението, че самолетът на „Емирейтид Еърлайнс“ се е приземил на летището.

„Какво ли би било, ако сега посрещах Имад, който идва да ме вземе, въпреки всичко, вместо «гостенинът» от Ел Кувейт“ — мисли си тя.

Дочува отново мъжът си:

— Синът ти е ученик наесен, с какво ще му купим… — Биляна знае, че той е неин, само неин син…

Паспортната проверка е приключила. Настава глъч в чакалнята от влизащите пътници. Повечето са араби, омотани в неизменно бяло, с безумната си челяд и жени забрадени и наоблечени. Биляна закача усмивка на лицето си и става да посрещне „гостът“.

— Каквооо? — намеси се писателят — И тя ще се съгласи, ще приеме да бъде търгувана?

— Тя тръгва с усмивка, но вместо застарелият арабин, преоблякъл се в самолета в европейски дрехи, тя вижда мъж във военна униформа, а под козирката на фуражката, разпознава очите с цвят на зрял кестен. Насреща й върви Имад.

Писателят бе сащисан:

— Каквооо? Не разбирам? Кой пристига всъщност?

— За Биляна пристига мечтания, защото у нея е останал той, безтелесно, в глъбината й, която не може да бъде осквернена, може само тялото й да бъде ползвано.

Писателят стана и отивайки до Мая вече беше сигурен, че у нея го има нещото, веществото, което твори. Хвана я за раменете.

— Кръвта прилича на вино и виното на кръв, вкусът им е различен. За да се получи образът, трябва да си близнал от кръвта на героя си.

На вратата я прекръсти:

— Готова си, отивай и пиши!

Тя му кимна и забърза надолу.

Малко по-късно у дома й, на екрана на компютъра се появи:

„Искам да замина, трябва да замина, непременно…“, а ето че пристигаше. Повтаряше си го безспирно, в такова съсредоточие на мисъл и желание, дори и когато самолетът се снижаваше, а под него се диплеше огрян от слънцето град, близнат от морето. Най-сетне тя бе пристигнала, слизаше по стълбичката, няколко стъпки й оставаха и ето, щеше да е отново с Имад, който й се усмихваше широко, топло, обичащо.

Ето я тяхната terra dà more — Латакия. Имад й беше разказвал, беше рисувал домът им на брега, сега щеше да види мястото, където синьото на очите й щеше да прелива в безкрайната синева на морето. Сбъдна се!

Този сън го сънува дълго… докато стегнатият куфар зад вратата избеля от чакане.

© Даниела Колева

Източник: http://bgstories.athost.net

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2964]

Последна редакция: 2007-06-07 20:02:14