Джеффри Дивер: Урокът от нейната смърт

С всяка измината миля сърцето й биеше все по-учестено.

Деветгодишното момиченце се бе отпуснало на предната седалка и поглаждаше с пръст отърканата бежова подпора за ръката. Страничното стъкло бе отворено и струята въздух развяваше рус кичур пред лицето му. То го отметна и погледна към мрачния четирийсетгодишен мъж с прошарена коса. Той караше внимателно, вперил поглед пред дългата бяла предница на колата.

— Моля те — каза момичето.

— Не.

Тя сложи ръце в скута си.

Може би ще скочи навън, когато спрат на червен светофар.

Може би ако той понамали малко скоростта…

Дали ще боли, чудеше се тя, ако се хвърли от колата към крайпътната трева? Представи си как се търкаля сред зелените стръкове, усещайки прохладната роса по лицето и ръцете си.

Ами после? Накъде щеше да бяга?

Цъкането на мигача преди завоя прекъсна мислите й и тя подскочи като от изстрел. Колата намали скорост, свивайки по страничната алея към невисока тухлена сграда. И последната надежда на момичето вече изчезна.

Колата плавно спря и спирачките сърцераздирателно изскърцаха.

— Целуни ме — рече мъжът и протегна ръка да освободи предпазния колан. Ала тя стискаше еластичната материя сякаш беше спасително въже.

— Не искам. Моля те.

— Сара.

— Само за днес, а? Моля те.

— Не.

— Не ме оставяй.

— Слизай.

— Не съм подготвена!

— Постарай се колкото можеш.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се…

— Не ме оставяй!

— Виж какво… — Гласът му стана суров. — Ще бъда съвсем наблизо. Ей там, при Блакфут Понд. Това е само на една миля.

Репертоарът й от оправдания се бе изчерпал. Сара отвори вратата на колата, но остана на мястото си.

— Целуни ме.

Тя се наклони, бързо целуна баща си по бузата и скочи навън. Хладният пролетен въздух миришеше на изгорели газове от автобусите. Тя направи три крачки към сградата и изчака, докато колата излезе от алеята. Изведнъж се сети за залепената картинка с котето Гарфийлд върху задното стъкло на семейното им комби. Сара си спомни как я бе сложила там, ближейки я, преди да я притисне плътно до стъклото. Кой знае защо, от този спомен й се доплака.

Може би ако той я зърне в огледалото, ще промени решението си и ще се върне.

Колата изчезна зад една височина.

Сара се обърна и влезе в сградата. Притиснала до гърди кутията с обяда си, тя се затътри по коридорите. Макар на ръст да бе като останалите деца, които бръмчаха наоколо, тя се чувстваше по-малка от всички тях.

По-невръстна. По-слаба.

Спря се пред стаята на четвърти клас. Надникна вътре. Ноздрите й трепнаха и кожата й настръхна от ужас. Поколеба се само за миг. После се обърна и с решителна крачка излезе навън, пробивайки си с мъка път през шумния насрещен поток от крещящи и смеещи се деца.

На трийсетина фута от мястото, където снощи бяха намерили тялото, той видя бележката.

Листчето, забодено на шипкова клонка с цвят на засъхнала кръв, се развяваше от влажния вятър, изпращайки сякаш сигнали от морзовата азбука в ранното утро.

Бил Корд се втурна към късчето хартийка през гъсталака от хвойна, кленови фиданки и жилави стебла на форзиция.

Нима го бяха пропуснали? Как са могли?

Той си ожули крака и тихо изруга, но продължи да си пробива път към листчето.

Корд беше висок над сто осемдесет и осем сантиметра, а късо подстриганата му посивяла коса го правеше да изглежда малко по-възрастен, макар да нямаше навършени четирийсет години. Лицето му бе бледо, тъй като сега беше едва април и Корд само на два пъти бе ходил на риболов през този сезон. Отдалече изглеждаше слаб, но коланът му бе по-отпуснат, отколкото на него му се нравеше. Напоследък единственият спорт, с който се занимаваше, беше любителски бейзбол. Тази сутрин, както винаги, униформената му риза беше чиста и свежо колосана, а бежовите му панталони имаха ръб като на бръснач.

Корд беше лейтенант по чин и детектив по специалност.

Той си спомняше това място от снощи — отпреди дванайсетина часа, когато то бе осветено от полицейските фенерчета и лунния сърп. Беше наредил на хората си да претършуват всичко наоколо. Те бяха млади и сериозни (идващите от армията) или млади и арогантни (завършилите щатската полицейска школа), но всички работеха добросъвестно.

Въпреки че местните полицаи се проявяваха като истински виртуози в арестите на пияни шофьори, при кражби на коли и битови скандали, познанията им по убийства се подхранваха най-вече от криминалните истории в евтини списания и от телевизията. А оръжейните им умения пък се простираха по-скоро до лова сред есенните стърнища и не толкова до полигона за стрелба в Хигинс. Но когато им наредиха да претърсят мястото на престъплението, те изпълниха задачата си старателно и упорито.