Джеффри Дивер: Урокът от нейната смърт

— Паднах.

Корд извади добре изгладената си носна кърпа и изтри тинята от ръцете и краката й. Видя, че няма рани или драскотини и отново я погледна в очите. В гласа му все още имаше гняв, когато я попита:

— Не видя ли някой там? Говорила ли си с някого в гората?

Падането й не бе довело до очакваното съчувствие. Тя се уплаши от реакцията на баща си.

Той повтори:

— Отговори ми!

Кой бе най-безопасният отговор? Тя поклати глава.

— Никого ли не видя?

Тя се поколеба и преглътна.

— В училище ми прилоша.

Корд се вгледа за миг в светлите й очи.

— Скъпа, говорили сме за това. На теб не ти прилошава. Само така ти се струва.

Един млад репортер вдигна фотоапарата си и ги снима, докато Корд отмяташе кичур руса коса от очите й. Корд го изгледа свирепо.

— Като че ли имам бодлички в корема.

— Трябва да отидеш на училище.

— Не искам! Мразя училището! — Пронизителният й глас изпълни поляната.

Корд хвърли поглед към журналистите, които наблюдаваха сцената с различна степен на интерес и съчувствие.

— Хайде. Качвай се в колата.

— Не! — захленчи тя. — Няма да отида! Не можеш да ме накараш.

На Корд му идеше да закрещи от безсилие.

— Млада госпожице, качвай се в тази кола. Повече няма да ти повтарям.

— Моля те. — Лицето й бе изпълнено със страшно разочарование.

— Сега.

Сара видя, че планът й няма да успее и тръгна към служебната кола на Корд. Той я проследи с поглед, подозирайки, че може да хукне към гората. Тя се спря и напрегнато се взря в гъсталаците.

— Сара?

Тя не се обърна. Качи се в колата и затръшна вратата.

— Деца — промърмори Корд.

— Откри ли нещо? — попита Слоукъм.

Корд прикрепи картонче към торбичката с вестникарската изрезка, която бе намерил. Подписа се и я подаде на Слоукъм. Краткият материал бе за снощното убийство. Редакторът бе успял да вмъкне само пет абзаца преди отпечатването на вестника. Късчето бе изрязано със зловеща точност, безупречно равно, като с бръснач.

Заглавието гласеше: „Студентка от Одън, изнасилена и убита“.

Снимката към тази история не бе от местопроизшествието, а бе взета от статия, публикувана в „Реджистър“ преди няколко месеца относно църковен пикник, на който присъстваше Корд със своето семейство. Отдолу пишеше: „Детектив Уилям Корд, разследващ случая, сниман тук миналия март с жена си Даян и децата си, Джейми — на 15 и Сара — на 9 години“.

— По дяволите, Бил.

Слоукъм имаше предвид разкривените думи, написани с червено мастило до фотографията.

Беше написано: „ДЖЕНИ ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕ. ТОВА БИ МОГЛО ДА СЕ СЛУЧИ И С ТЯХ.“

Те бавно се изкачваха по стълбите. Единият усещаше луксозния килим под ботушите си, а другият изобщо нищо не усещаше.

Вятърът виеше навън. Над това богаташко предградие се бе разразила пролетна буря, макар че във великолепната къща бе топло, а вятърът и дъждът изглеждаха много далечни. Бил Корд, стиснал шапка в ръка, с внимателно изтрити ботуши, видя как мъжът се спря в тъмния коридор и после бързо хвана дръжката на една врата. Пак се поколеба, след това бутна вратата и щракна ключа на лампата.

— Не е наложително да стоите тук — меко каза Корд.

Ричард Гебън не отговори и влезе в стаята, застлана с розов килим. Там бе израсла дъщеря му.

— Тя ще бъде добре — каза Гебън със слаб глас.

Корд не знаеше дали той има предвид жена си, която бе в спалнята на долния етаж, замаяна от успокоителни лекарства, или дъщеря си, намираща се в момента върху емайлирана маса при съдебния лекар на двеста мили оттук.

Ще бъде добре.

Ричард Гебън беше високо подстриган бизнесмен със следи от младежко акне по лицето си. Типичен жител на Средния запад, той бе на средна възраст и беше богат. За хора като Гебън животът се движи от правила и закони, а не от съдбата. Корд подозираше, че в момента този човек се мъчи да разбере причината за смъртта на дъщеря си.

— Значи сам сте шофирал през целия път дотук — каза Гебън.

— Не, сър, дойдох с полет на „Мидуест Еър“.

Гебън потърка несъзнателно часовника си „Ролекс“ по сипаничавата си буза. Докосна очите си със странен жест, сякаш се чудеше защо не плаче.

Корд кимна към скрина й и попита:

— Може ли?

— Спомням си я последния път вкъщи, когато тръгна за училище, беше в Деня на благодарността… Извинете?

— Скринът й. Бих искал да го огледам.

Гебън махна разсеяно с ръка. Корд отиде до скрина, но не го отвори веднага.

— Деня на благодарността. Беше оставила завивките си съвсем омотани. Всичко беше накуп. След като тя потегли за летището, майка й се качи тук, оправи леглото и го нагласи точно така… — Корд погледна трите карирани възглавнички в розово и бяло върху юргана. Плюшено куче с черни копчета вместо очи си подаваше главата изпод тях. — Жена ми доста си поигра, докато натъкми кучето.