Джеффри Дивер: Урокът от нейната смърт

Ала нито един от тях не бе открил листчето хартия, към което Бил Корд сега се промъкваше през гъстия храсталак.

О, клето момиче…

… което лежи в подножието на триметровата язовирна дига.

… сред студената влажна кал, ниска трева и сини цветенца.

… с тъмни коси, разделени на път встрани, с дълго лице и пълна шия. Меките изпъкнали устни са доста извити. На всяко ухо има по три тънки златни халки. Издължените пръсти на краката са покрити с тъмночервен лак.

… което лежи по гръб, с прибрани върху гърдите ръце, сякаш вече са я нагласили в погребалното бюро. Розовата блуза на цветя е закопчана догоре. Полата й свенливо е опъната над коленете и подпъхната под бедрата.

— Разбрахме коя е. Ето. Казва се Джени Гебън. Студентка.

Снощи Бил Корд се надвеси над тялото и приближи лицето си до нейното. Полумесецът се отразяваше в мъртвите й, но все още неизцъклени лешникови очи. Той подуши миризмата на трева, блатен газ, смазочно масло, мента от устните й и ухаещата на парфюм студена кожа.

После той се бе изкачил върху язовирната дига, задържаща тъмните води на езерото Блакфут Понд. Обърна се и погледна надолу към нея. Всичко изглеждаше странно бледо и неземно на лунна светлина. Тялото на Джени Гебън като че ли помръдна. Но не живо, човешко движение, а просто свиване и огъване, сякаш тя се стопяваше в калта. Корд прошепна някакви думи на Джени или поне на това, което бе останало от нея и после помогна на хората си да претърсят наоколо.

Сега, в яркото утро, той си проправи път през последното препятствие от сплетени клони форзиция и се доближи до шипковия храст. Пъхнал ръка в найлонова торбичка, Корд издърпа хартийката от кафеникавите бодли.

Джим Слоукъм подвикна:

— Цялото ли това нещо?

Корд не му отговори. Момчетата от участъка не бяха допуснали небрежност снощи. Те не биха могли да открият хартийката тогава, защото това бе изрезка от тазсутрешния брой на вестник „Реджистър“.

Слоукъм отново подвикна.

— Цялото ли, ами, място?

Корд вдигна поглед и рече:

— Цялото. Да.

Слоукъм изсумтя и продължи да развива жълтата полицейска лента в кръг около участъка мокра пръст, където бе намерено тялото на момичето. Слоукъм, след Корд, беше вторият по старшинство полицай в градското шерифство на Ню Лебънън. Беше мускулест мъж с кръгла глава и издължени уши. През 1974 година си бе харесал една подстрижка с бакенбарди и оттогава винаги си я поддържаше. Освен за ловни излети и на коледни посещения при роднините на жена си, Слоукъм рядко напускаше околността. Сега той си подсвиркваше популярна мелодия, докато опъваше лентата.

Малка групичка журналисти се бе спряла край шосето. Корд нямаше да каже нищо, ала тези бяха провинциални вестникари и се държаха прилично; изглеждаха изпълнени с репортерска жар, но оставиха двамата полицаи спокойно да си вършат работата, задоволявайки се само да снимат и оглеждат местопрестъплението. Корд предполагаше, че се мъчат да се вдъхновят от обстановката за утрешните си статии, които щяха да преливат от епитети и угрози.

Корд прибра изрезката в найлоновата торбичка и се огледа наоколо. Вдясно от дигата имаше възвишение към обширна гора. Тя се разделяше от шосе 302, което водеше към градския център, както и към дузина други местни пътища, половин дузина щатски шосета, две магистрали и в края на краищата водеше към четиридесет и девет други щата и две чужди страни, а там един избягал убиец можеше да се крие до края на живота си.

Корд вървеше и с плътно стиснати устни оглеждаше гората. Беше пристигнал заедно със Слоукъм преди пет минути, в осем и трийсет. Започваха да разнасят „Реджистър“ в около седем и петнайсет. Този, който бе оставил вестникарската изрезка, го бе сторил през последния час.

Вслушвайки се в бръмченето на вятъра над опъната бодлива тел, той разгледа внимателно земята около шипковия храст. Имаше нещо наподобяващо две стъпки, но те бяха твърде размазани, за да бъдат от полза. Корд срита някакъв скоро паднал дънер. Край него профуча рояк насекоми. Тръгна да изкачва язовирната стена. Подпря се на парапета от зелени метални тръби.

Бърчейки чело, той примижа срещу утринното слънце, което проблясваше по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Пред погледа му се простираха безкрайни гори.

Я чуй…

Той изведнъж трепна и наостри уши.

Стъпки!

Отново се взря в посока към гората. Вдигна длан на челото си, за да засенчи слънцето, но то пак го заслепяваше. Уж виждаше всичко, а нищо не съзираше.